Ана се засмя като малко дете и усети, че краката й треперят.
— И аз си се чудя.
— Повикахме колегите от водната полиция да те държат под око — обясни Паул. — През цялото време беше в пълна безопасност… ако се наложеше, щяхме да ти помогнем за броени секунди.
Мария също понечи да добави нещо, когато клетъчният й телефон иззвъня. Тя се отдалечи на няколко крачки и вдигна.
— Трябва да отбележа, Ана, че наистина се справи добре — рече Паул. — Но не научихме кой знае какво. Максуейн не спомена нищо, което да доказва, че е свързан с похищенията или убийствата.
Ана не отговори, само продължи да гледа в посоката, накъдето беше поел автомобилът на Максуейн. Припомни си как й се бе повдигало всеки път, когато я бе докосвал.
— Имам някакво предчувствие за този Максуейн — заяви тя, без да поглежда към Паул. — Някаква силна, наистина физическа реакция срещу него.
Паул се засмя тихо.
— Женска интуиция ли?
— Не — отговори Ана тихо, но твърдо и остро. — Полицейски инстинкт.
— Както личи, ти се подложи на всичко това без особен резултат — напомни Паул. — Подозирам, че господин Максуейн не е нищо повече от юпи женкар.
— Май си прав — подкрепи го Мария, след като затвори клетъчния телефон. — Обади се Фабел… най-после. Доколкото разбрах, и той е прекарал бурна нощ. Максуейн няма нищо общо. Вече знаем името на убиеца. Васил Витренко.
Сега вече Ана се обърна с лице към колегите си. Тъмните й очи проблеснаха студено в неоновите светлини.
— Изобщо не искам да слушам какво е открил Фабел. Знам, че на този Максуейн не му е чист косъмът. Точно той е убиецът. Сигурна съм.
Събота, 21 юни, 1,04 ч. след полунощ,
Харбург, Хамбург
Въпреки че вечерта беше мека, Ханзи Краус трепереше под мръсните опърпани завивки и дебелия шинел, с който не се разделяше никога. Изпосталялото му тяло се гърчеше, зъбите му тракаха и имаше чувството, че някакъв плъх не спира да гризе вътрешностите му. Помисли, че може би не е трябвало да се връща в приюта, но му се беше приискало да е на топло, на място, където може да изпроси малко пари, да вземе на заем или да открадне нещо, за да плати дозата наркотик, без която вече не издържаше. За негова беда не успя да приложи никое от тези три средства. Тук се чувстваше безпомощен, но трябваше да^е посъвземе. Сутринта смяташе да отиде при турчина и да му разкаже какво е видял в полицейското управление. Турците знаеха какво да правят — нищо чудно този път да се смилят над него и да му дадат малко дрога на вересия. Освен това Ханзи беше написал на майка си писмо — първото доказателство от пет години, че още диша. В писмото той се беше постарал да се извини, да поиска прошка, задето е опропастил единствения й син и всяка надежда и мечта, които е свързвала с него. След десет години на страхове и заплахи, след пет години, когато майка му и сестрите му вероятно го бяха мислили за мъртъв, по ирония на съдбата Ханзи реши, че точно сега е времето да й пише, че е дошъл моментът. Точно сега той се опита да поправи грешката, да остави писмо, което щеше да го надживее.
Ханзи беше уплашен. Винаги се страхуваше, това беше естественото му състояние, сега обаче страховете му се бяха изострили. Той пазеше спомена за детството, който сякаш се беше запечатал в костите му и не се беше стопил заедно с плътта, придавала навремето някакъв вид на скелета. Като малък, ако Ханзи се разболееше или се уплашеше, майка му му разрешаваше да спи на запалена нощна лампа. Сега Ханзи, който беше станал призрак на самия себе си, се върна при невръстния Ханзи и си спомни топлото езерце мека светлина, миризмата на току-що изпрани чаршафи, усещането за чиста кожа след банята и тръпката на радостта и на уютната сигурност, обземащи го всеки път, когато си лягаше да спи. Сега, двайсет години по-късно, единственото, което му беше останало, беше голата крушка на тавана, която светеше мъждиво и безполезно като талисман срещу гърчовете, болката и ужаса, разтрисащи изнемощялото му, жадно за дрога тяло. Ханзи чу на площадката пред вратата стъпки. Обикновено не им обръщаше внимание: в приюта вечно кипеше живот, някакви хора влизаха и излизаха пияни или надрусани, биеха се и крещяха насън. Без да помръдва, Ханзи наостри уши, но стъпките вече не се чуваха. Не бяха подминали вратата. Бяха спрели пред нея.
Ханзи тъкмо понечи да се подпре на лакът, когато вратата се отвори бавно. Той намери време да си помисли, че е очаквал мъжете да влязат с взлом, вместо да отварят вратата тихо и спокойно, точно както в ония години майка му, когато бе влизала да го нагледа. По-възрастният мъж продължи да държи вратата отворена и пусна пред себе си по-младия, онзи с тяло на културист, и той отиде бързо до леглото на Ханзи, което беше съвсем наблизо. Викът, надигнал се в гърлото на Ханзи, беше заглушен от по-младия мъж, който му запуши устата с огромна тежка ръка. По-възрастният мъж също влезе в стаята и затвори след себе си вратата. Усмихна се на Ханзи и извади от джоба на бежовото кожено яке метална кутийка. Все така усмихнат и понаклонил глава, той хвана между палеца и показалеца си продълговатата кутийка и я разклати като баща, който показва на детето си, че му носи бонбони.