— Време е да се почувстваш щастлив, Ханзи — каза той с глас, който можеше да мине едва ли не за добър, и след като отвори кутийката, извади отвътре спринцовка за еднократна употреба. — Щастлив както никога досега…
Ханзи се опита да изкрещи, но по-младият мъж му натика в устата парцал с гаден вкус, после опъна рязко ръката му и запретна ръкава.
За стотна от секундата, точно преди във вените му да се влее смъртоносната доза чист хероин, Ханзи премести бързо очи от лицето на единия към лицето на другия мъж. Думите: „Знам кои сте… Видях ви и знам кои сте…“, заглъхнаха върху обездвижения му език под мръсния парцал, с който му бяха запушили устата. Бяха необходими само няколко секунди хероинът да проникне в изпосталялото тяло на Ханзи Краус. След като махнаха парцала от устата му и му обърнаха гръб, оставяйки го да умре сам, на Ханзи му се стори, че усеща миризмата на току-що изпрани чаршафи.
Събота, 21 юни, 4,00 ч. след полунощ,
полицейското управление на Хамбург
В общото помещение на отдела цареше странна смесица от възбуда и изтощение. В мъртвешките часове преди изгрев-слънце полицаи, току-що вдигнати от леглото, и следователи като Фабел, Мария, Паул и Ана, които цял ден и цяла нощ не бяха подвивали крак, се опитваха да се отърсят от физическата умора, впила се в тях, и да притъпят тръпката, обзела ги при мисълта, че са близо до целта. Мнозина говореха по телефона и будеха мърморещи полицаи в различни краища на Европа, от Хамбург до Киев.
Студените зелени очи на Васил Витренко, уголемени и закачени насред дъската като зловещо героичния портрет на някакъв източноевропейски диктатор, гледаха предизвикателно онези, които щяха да тръгнат да го издирват. До образа на Витренко бяха закачени копия на снимките от плевнята, предоставени от баща му. Когато Фабел ги сложи върху дъската, шумът в помещението за кратко отстъпи място на вцепененото изумление.
Мария, която знаеше доста прилично английски и говореше и малко руски, преследваше по телефона не особено отзивчивите шефове на полицията в Одеса и Киев. Беше прегледала и базата данни на Европол и Интерпол и беше открила откъслечни сведения, които да им помогнат да добият представа за човека зад изображението върху дъската.
Фабел се възползва от това, че в стаята за миг бе настъпило спокойствие, и повика при себе си почти всички от екипа, които изчакаха колегите им да приключат с разговорите по телефона.
Застана пред дъската и се подпря на масата, като долепи кокалчетата на пръстите си до полираното, черешово дърво. Пое си рязко въздух и повтори накратко онова, което му беше разказал украинецът. В помещението се спусна тишина, напрегнато мълчание, сякаш във въздуха имаше опънати до скъсване въжета, докато Фабел разправяше как старецът е преследвал сина си през планините и полупустинните равнини на Афганистан и как е вървял по път, очертан от нечувани жестокости, докато стигне до чудовищното откритие в плевнята. После разказа накратко и какво е научил за убийствата в Киев.
— Е, колеги… имаме заподозрян… но въпреки че имаме основания да искаме от прокурора заповед за задържането и разпита му, не разполагаме с никакви неопровержими доказателства, с които да го изправим пред съд. — Фабел се обърна и стовари ръка върху увеличения портрет. — Полковник Васил Витренко, навремето служил в украинския Беркут, или отряда за борба с тероризма „Златните орли“. На четирийсет и пет години. Изключително безпощаден и коравосърдечен. Имаме разказа на човека, станал, макар и след време, очевидец на масовите убийства, които Витренко е организирал и които са извършени точно като нашите убийства в Хамбург. Имаме и същите убийства в Киев… Но и това не ни върши работа, защото няма как да свържем Витренко безусловно с тях, още повече че в украинската полиция са убедени, че са заловили извършителя. Затова пък разполагаме с потенциални подбуди. Както личи, най-малко две от жертвите тук са разполагали с потенциално опасни данни за огромна далавера с недвижими имоти, в която са замесени нашите приятели Айтел баща и син и техните украински съучастници. Мария?