— Е, нищо чудно и да сте се срещали. Навремето е работил като полицай в Хамбург.
Мария отново сви рамене, сякаш се отърсваше от дразнеща дреболия.
— Та как мина разпитът?
— Очевидно не е нашият човек, но е затънал до гуша. Здраво е оплел конците. Премълчава нещо. Всъщност премълчава много неща. А при теб какво става?
— Разговарях с управителя на стриптийзбара Арно Хофкнехт. Потвърди, че Клугман е бил на работа някъде до един и половина след полунощ.
— Възможно ли е да го прикрива?
— Само да го беше видял! Ужасно хлъзгав тип, не може да му се има вяра. Чак настръхнах. — Мария потрепери. — Но не го прикрива. И много други са видели Клугман, стоял е до края на смяната. От участъка в Давидваше провериха твърдението му, че е обикалял с едно и също такси…
— И на нас каза същото.
— Шофьорът потвърди, че в един и половина след полунощ го е взел от клуба, закарал го е до една кръчма при пристанището, Клугман му казал да изчака, а после, някъде в два и половина, го оставил пред жилищния блок.
— Добре. Нещо друго.
— Да, опасявам се, че има и друго — отвърна Мария и му подаде разпечатката на съобщението, което се беше получило по електронната поща.
Сряда, 4 юни, 10,00 ч. сутринта,
полицейското управление на Хамбург
Фабел прочете още веднъж на глас страницата, после я остави на масата и отиде при прозореца. Заседателната зала се намираше на третия етаж в полицейското управление. Движението долу пулсираше според светофарите: вдъхващият сигурност ритъм на живота в Хамбург.
— Значи съобщението по електронната поща е адресирано лично до теб, така ли? — попита Ван Хайден.
— Да, както последния път.
Фабел отпи от чая. Продължи да стои с гръб към останалите и да гледа през дъжда към парка Винтерхудер отсреща, зад който центърът на града се беше врязал в стоманеносивото небе.
— Няма ли начин да разберем кой го е пратил? — попита Ван Хайден.
— За съжаление не, господин началник-управление — отговори Мария Клее. — Както личи, нашият приятел познава доста добре информационните технологии. Освен ако не го засечем онлайн, няма как да го издирим. Но и да го засечем, пак ще бъде трудно.
— Занесохте ли писмото в техническия отдел — да го видят?
— Да, господине — потвърди Мария Клее. Фабел още не се беше обърнал и гледаше съсредоточено пулсиращото движение долу. — Възложихме и на независим експерт да си каже мнението. Просто не съществува начин да установим откъде е пратено писмото.
— Добре измислено — намеси се и Фабел. — Едно анонимно писмо или бележка ни дават веществени улики: можем да проверим за ДНК, да възложим графологична експертиза, да установим откъде са взети хартията и мастилото… докато такова писмо има само електронно присъствие. От гледна точка на криминалистиката то не съществува.
— А аз си мислех, че няма такова нещо като анонимно електронно съобщение — каза Ван Хайден. — Нали компютърът си има идентификационен номер в Интернет.
За миг Фабел се изуми от познанията, които Ван Хайден имаше за информационните технологии.
— Точно така. Имаме две електронни съобщения, получени през различни доставчици с различен адрес. Издирихме ги и установихме, че нашият човек е проникнал в мрежа, която би трябвало да е непробиваема, и е направил фалшиви акаунти. Именно от тях е пратил електронните съобщения.
Фабел се дръпна от прозореца. Около масата от черешово дърво седяха шестима души. Четиримата основни членове от екипа му в отдел „Убийства“: Вернер Майер, Мария Клее, Ана Волф и Паул Линдеман, се бяха разположили от едната страна. Срещу тях седяха привлекателна тъмнокоса жена на около трийсет и пет години, доктор Сузане Екхарт, психолог криминалист. На челно място седеше Холст Ван Хайден, началник-управление „Тежки престъпления“ към полицейското управление на град Хамбург, шефът на Фабел. Той стана от стола. Сякаш бе генетично предопределен за полицай и дори сега, в светлосивия костюм марка „Хуго Бос“, успяваше да създаде впечатлението, че е в униформа. Той отиде до една от стените на заседателната зала, върху която бяха накачени големи цветни снимки от различен ъгъл с обезобразените трупове на две млади жени. Навсякъде кръв. Бяла кост, проблясваща през пихтията и плътта. Две различни жени, две различни места, но ужасът в средата на изображенията си оставаше същият: белите им дробове бяха изтръгнати и бяха извадени от телата. Ван Хайден огледа ужаса с безизразно лице.
— Сигурно знаеш, Фабел, кого чакам горе при мен… при нас.
— Да, знам, господин началник.