— Знаеш освен това, че той ме притиска да сложим край на… на това тук.
— Давам си сметка, че ти се оказва политически натиск. Но основната ми грижа е да направя така, че да няма още злочести жени, които са станали жертва на този звяр.
Сините очички на Ван Хайден проблеснаха студено.
— Аз, господин главен комисар, степенувам нещата точно както го изисква дългът ми. — Той пак погледна към снимките. — Имам дъщеря приблизително на възрастта на втората жертва. — Ван Хайден отново се извърна към Фабел. — Но не искам господин кметът на Хамбург да ми диша във врата.
— Както вече споменах, шефе, правим всичко възможно да заловим час по-скоро този изверг.
— И още нещо. Тия „разперени криле на орела“ и „свещената ни земя“… Не ми харесват никак. Намирисва на политика. Орелът… кой орел, германският ли?
— Не е изключено — отвърна Фабел, извърнат към Сузане Екхарт.
— Да, не е изключено — потвърди тя. Говореше с южняшки акцент, вероятно мюнхенски, както предположи Фабел. — Но орелът е мощен психологически образ във всяка култура, олицетворение на силата и на хищническия устрем. Възможно е орелът да е метафората на този човек: той дебне, кръжи отгоре, незабелязван от жертвата, после се спуска тихо и убива. По-вероятно е мотивиран от някакъв сублимиран, откъснат от обстоятелствата полов нагон, отколкото от екстремистка политическа идеология. Този човек не е фанатик, той е психопат. Има разлика… Макар че, трябва да призная, ме притеснява религиозният привкус на електронното съобщение — усещането за кръстоносен поход… и начинът на убийство, който наподобява някакъв ритуал.
— Кого издирваме, някакъв превъртял неонацист ли? — попита доста войнствено Ван Хайден.
— Съмнявам се. Силно се съмнявам. Жертвите не са чужденки, не са обичайните мишени на неонацистки нападения. Но не можем да го изключим като възможност. Лично според мен това по-вероятно е някакъв личен кръстоносен поход…
Сузане Екхарт имаше вид на човек, който се опитва да се сети къде е оставил ключовете от колата си.
— Какво има, докторе? — попита Фабел.
Жената се подсмихна едва ли не гузно.
— А, нищо… при всички положения не би издържало на професионална и дори обективна проверка…
— Въпреки това ни кажете — подкани Ван Хайден.
— Ами това електронно съобщение е учебникарски пример за психопат, който е загубил връзка с обществото. В него има всичко: усещането за социална отчужденост и изолация, криворазбрана войнствена нравоучителност, отъждествяване с възвишен символ на хищническия устрем…
Фабел усети как настръхва. Още нещо, което се вписваше прекалено добре.
— Не разбирам… — Ван Хайден определено не беше доловил подтекста. — Твърдите, че електронното съобщение не е фалшификат. Че е написано от нашия убиец.
— Не… всъщност да. — Екхарт се усмихна отново, при което се видяха съвършените й зъби, проблеснали като порцелан. — Наистина не знам какво говоря. Но ако аз бях седнала да пиша писмо от сериен убиец, щях да включа всички тези неща.
— Какво твърдите, че писмото е подправено, или че е истинско? — В гласа на Ван Хайден отново се долавяше войнственост. — Започвам да се обърквам…
— Вероятно е истинско. Две убийства, две получени по електронната поща съобщения. Ако този човек беше измамник или шегобиец, едва ли щеше да улучи толкова добре момента. Просто го отбелязвам като възможност.
Тя огледа стаята, сякаш търсеше подкрепа. Намери я: Фабел кимаше замислено.
— Последното изстъпление… имаме ли нещо повече, за което да се заловим, Фабел?
— Точно това ме притеснява най-много — призна той. — Има някои несъответствия. Всъщност има куп неща, които не знаем за жертвата.
— Например нейната самоличност — отбеляза Ван Хайден.
Фабел не разбра дали го казва със сарказъм.
— Работим за изясняването й.
Ван Хайден прехвърли страниците в доклада.
— А този бивш командос, който е бил свързан с нея? Само това оставаше, човек, работил в полицейското управление на Хамбург, да е станал сводник. Медиите ще ни разкъсат.
— За съжаление бяхме принудени да го пуснем — обясни Фабел. — Но го държим под наблюдение. Ще бъде следен денонощно. Сигурен съм, че укрива улики, но няма как да го докажем.
— Прегледахте ли служебното му досие?
— Донесоха ми го преди малко — отвърна Фабел, след което седна и се подпря на масата. Преигра малко нехайството в позата си: знаеше, че със свойското си държане дразни Ван Хайден, и това му доставяше удоволствие. — Нямах време да се запозная подробно с него, но, както личи, Клугман е бил сред най-добрите в отряда, гледали са на него като на многообещаващ полицай, докато не са го заловили с дрогата. Преди да постъпи в полицейското управление на Хамбург, е служил като парашутист. Чудесен трамплин за отряда за бързо реагиране. — Фабел се подсмихна. — Богат опит, ако си решил да мислиш само с оръжие в ръка.