— Пипнах те — каза Фабел и сега гласът му беше изпълнен с тихо горчиво тържество. — Край, пипнах те.
Норберт Айтел затърси с очи някакво обяснение по лицето на полицая. Фабел си позволи да погледне още веднъж лявата му длан. Върху нея имаше белег. Или по-скоро два белега, които се сливаха и образуваха нещо като изкривен ядец. Точно както го беше описала Михаела Палмер.
Фабел си наложи да махне от лицето си ехидната усмивка, преди да отвори вратата на помещението за разпити номер едно. Не влезе, само надзърна. Волфганг Айтел, Ваалкес и двамата следователи от Стопанската полиция прекратиха разговора и се извърнаха към вратата, сякаш застигнати от светлината на фаровете на приближаващ се автомобил.
— Минавам само да ви кажа, че щом господата приключат, можете да си вървите.
Върху лицето на Волфганг Айтел грейна студено злостно тържество. Фабел понечи да си тръгне, но после спря и пак надникна, сякаш внезапно се беше сетил за някаква случайна подробност.
— А, да, между другото, към сина ви Норберт беше предявено обвинение за изнасилване и опит за убийство, заподозрян е и като съучастник в друго убийство.
Фабел затвори вратата и пак си позволи да се усмихне, след като чу взрива от гласове в помещението за разпити.
Беше стигнал средата на коридора, когато при него дотича Паул Линдеман.
— Шефе, току-що разговарях по телефона с Вернер. Каза да отидеш в Харбург. Намерил е Ханзи Краус. Мъртъв.
Събота, 21 юни, 3,30 ч. следобед,
Харбург, Хамбург
За двайсет години, откакто беше полицай, главно в отдел „Убийства“, Фабел беше ходил на десетки местопрестъпления. Това е нещо, с което или свикваш, или не свикваш. Фабел така и не беше свикнал с близостта на смъртта. Всяко ново убийство оставяше някъде дълбоко в него мъничък белег. За разлика от мнозина свои колеги Фабел така и не успяваше да разграничи човешката същност от трупа, духа от плътта.
Смъртта е изключително изобретателна и има какви ли не лица, всяко от които неприятно по свой начин, а Фабел беше виждал повечето от тях. Имаше ужасяваща смърт: трупът, — изваден от Елба, след като е прекарал един месец заедно със змиорките, или зловещите картини, оставени от последния убиец. Имаше причудлива смърт: сексигри, в които нещо се е объркало, или необичаен избор на оръжие, с което е извършено убийството. Имаше сюрреалистична смърт, например наркотрафикантът, застрелян в тила, докато се е хранел на масата в кухнята, и след като е издъхнал, е останал да седи с вилица в ръката, сякаш се кани да си гребне от чинията отпред, пълна с натрошена кост, пръски мозък и кръв. Имаше тъжно-трогателна смърт, при която жертвите са се помъчили да избягат от неизбежното зад завесата или под леглото в отчаян опит да се скрият от убийците си и преди да издъхнат, са се свили като зародиш, така че тялото им да се смали.
Смъртта на Ханзи Краус се нареждаше някъде между трогателно-тъжното и зловещото. Едва ли можеше да има по-неприятно място от тясната мръсна стаичка, където той се беше сбогувал с живота. Боята, стените, всяка повърхност в помещението, дори единствената гола крушка, която висеше унило от тавана, бяха покрити с мазна прах. Вернер беше разтворил широко единствения прозорец в стаята, но въпреки това из въздуха се носеше тежката смрад на спарено — течно като вироглав нечист дух, който никой не може да прогони.
Ханзи, който вече не усещаше студ или горещина, лежеше с крака, отчасти завити с дебелия шинел. Очите му бяха отворени и приличаха на топчета, хлътнали в кухините в лицето му с вид на череп. Фабел си помисли горчиво, че разложението е започнало от главата заради дейното участие на Ханзи, който се бе заел да превърне тялото си в скелет. Единият ръкав на ризата, която някога вероятно бе имала десен, беше запретнат върху слабата му като вейка лява ръка. Над лакътя все още беше пристегнат, макар и хлабаво, гумен турникет и върху китката личеше следа от убождане, по-ясна от зловещите точици, образуващи пътната карта на десетилетното пътуване през тежката пристрастеност към дрогата. В безжизнената дясна ръка на Ханзи имаше празна спринцовка.
„Добре са се справили — каза си Фабел. Огледа цялата злокобна картина. — Наистина много добре.“ Беше извършено убийство, прикрито като смърт от наркотици, която бързо и без излишен шум щеше да се превърне в статистика. Това беше безименна, неизненадваща никого смърт, която обикновено просто се отбелязваше между другото в официалните полицейски отчети: поредният наркоман, който най-после е успял да се отрови до смърт. С тази малка разлика, че наркоманът тук имаше какво да разкаже и за да не го направи, някой му беше запушил устата.