Фабел каза прегракнало:
— Не мога… Не мога да ви оставя тук…
В зелените очи на украинеца се появи нещо, наподобяващо спокойствие, а заедно с него и тихо силно примирение. Той затвори очи и кимна едва доловимо с глава. Така показваше на Фабел, че го освобождава: освобождава го от всякакви задължения, от смъртта, а самия себе си освобождава от пълен с тревоги живот.
— Ще повикам някого на помощ — каза Фабел, макар и двамата да знаеха, че украинецът е възможно най-далеч от всякаква помощ.
Фабел се дръпна от стареца, без да сваля възможно най-дълго очи от него, после се обърна и забърза, ускори крачка, докато не хукна през празния склад. Към вратата. Към живота.
Изскочи на тясната улица пред склада с такава скорост, че не политна с главата напред в изкуствения канал само защото го спря парапетът, в който се удари. Долепен до стената на съседния склад, забърза нататък, като се хлъзгаше и препъваше по плочите, с които беше настлана улицата. После седна с гръб, долепен до червените тухли на стената, и се приготви за онова, което, знаеше, че ще последва.
От вътрешността на склада екна кънтящ тътен, сякаш някой беше стоварил върху постройката огромен пестник, и Фабел усети как ударната вълна разклаща стената отзад и земята под него. Тежката входна врата на склада беше изтръгната от рамката, а прозорците на равнището на втория етаж се пръснаха на градушка от блещукащи парченца. Фабел падна на една страна, стисна глава между ръцете си и притеглил колене до гърдите си, се сви като зародиш. През разбитите прозорци и врата блъвна кълбо от бял и червен пламък, който после се отдръпна назад като разярен звяр, прибирал се с ръмжене в леговището си. Във въздуха се стелеха задушливата прах на натрошените тухли, пушек и сажди. След земетръсната мощ на взрива светът изглеждаше притихнал и спокоен. После охранителните системи на всички складове наоколо засвириха и завиха с бледа спешност. Фабел се надигна и стоя, без да помръдва, сякаш цяла вечност. Стисна силно очи, но не успя да загаси огъня в зелените очи на мъртвия старец, който продължаваше да гори в съзнанието му. Същите очи, които бяха вперени в него в жилището на Анжелика Блюм, докато бе губел съзнание. Същите очи, които го бяха освободили от задължението да остане с украинеца. Същите тъжни очи на бащата, които преди близо две десетилетия бяха гледали ужаса, сътворен от собствената му плът и кръв.
Фабел чу в далечината все по-силния вой на сирените, наближаващи Шпайхерщат. Изправи се на крака, подпря се с длани на стената и си помогна да стане. Носът и устата му се бяха напълнили с прах и той се изкашля, за да прочисти гърлото си. Продължи да се държи за стената, сякаш, ако се отдалечеше от нея, щеше да се изгуби във вихрушката от прахоляк и мрак. Затвори очи и отново видя ужаса, който Васил Витренко му беше нарисувал с плът и кръв върху стената на склада, видя и стареца, завързан за стълба, така че да бъде принуден да гледа страхотиите и да чува писъците на младата жена, изкормвана пред него. Това беше творение на Витренко. Предназначено за Фабел. При тази мисъл Фабел проумя, че Витренко е искал той да оцелее. Пресметнал е изключително точно всичко: предвидил е време, през което Фабел да види шедьовъра му, да се измъчва в напразни опити да спаси стареца от неминуемата смърт и после да избяга. Така Витренко беше заложил в съзнанието на Фабел два образа, които да го преследват до последния му дъх: изкорменото момиче и примирението, с което старецът бе посрещнал смъртта. И след като бе сложил веднъж завинаги в съзнанието на Фабел тези два образа, той ги бе взривил и унищожил. Изтръгнал ги бе от действителността и ги бе оставил да живеят само в галерията на паметта на Фабел.
Той пак се плъзна надолу по стената и след като седна, усети как в гърлото му се надига ридание. Наложи си да го потисне, отпусна глава върху тухлената стена и зачака помощ.
Събота, 21 юни, 8,30 ч. вечерта,
полицейското управление на Хамбург
Началникът на пожарната докладва на Фабел онова, което той вече знаеше:
— Освен експлозива, при стълба около кабината намерихме следи от леснозапалимо вещество… според мен нефт. След взрива от кабината не е останало почти нищо и каквото е имало в нея е изгоряло веднага. Открихме два отворени петлитрови бидона. И да е имало улики на местопрестъплението, те са унищожени.
Фабел му благодари посърнало и той си тръгна. Спусна се унило мълчание, което Мария се опита да разсее:
— Браунер и екипът криминалисти вече са там — съобщи тя. — Но всъщност няма какво да видят.