Фабел каза, без да поглежда към Мария, Вернер и Паул:
— Той си играе с нас. С мен. Искал е да видя всичко и не ме е убил, за да разказвам. Точно заради това е оставил онези жени в окървавената плевня в Афганистан да висят като музейни експонати по стените: искал е хората да ги видят и после да свидетелстват. — Фабел вдигна очи към колегите си и за пръв път те видяха шефа си объркан и безпомощен. — Такова е неговото изкуство. Точно като платната, които Марлис Менцел е изложила в Бремен.
— И сега какво, шефе? — каза Вернер, но по-скоро като предизвикателство, а не като въпрос.
— Сега се прибирам да си взема душ. — За един ден Фабел се беше нагледал на смърт. Косата и тялото му бяха целите в прах, с каквато той имаше чувството, че са задръстени и устата и гърлото му. — Хайде около десет да се срещнем в полицейското управление.
— Добре, шефе. Да събера ли целия екип?
Фабел се усмихна. Мария не се оплакваше никога. Правеше каквото е нужно, за да се свърши работата.
— Да, ако обичаш, Мария… но не викай Ана. Дал съм й двайсет и четири часа почивка. Стори ми се, че тази операция с Максуейн съвсем я е изтощила.
Мария кимна.
— Но бъди така любезна, свържи се с началника на управлението Ван Хайден и виж дали може да дойде и той на заседанието.
— Добре, шефе.
Събота, 21 юни, 9,30 ч. вечерта,
Пьозелдорф, Хамбург
Трите съобщения върху телефонния секретар на Фабел наподобяваха спасителни пояси, които го връщаха в свят без насилие и убийства: първото беше от дъщеря му Габи. Докато слушаше какво му е казала, Фабел долови още в първите й думи звънтежа на смях. Изпита чувството, че някой смъква тежки прашни завеси в тъмна страшна стая, за да я напълни със светлина отвън. Тази вечер обаче това беше само една от стаите в огромна къща, потънала в мрак.
Габи искаше да навакса за миналата седмица, когато не се бяха видели, и ако е удобно, да прекара с баща си съботата и неделята. Смяташе и да отиде на някакъв концерт на „Die Fantastischen Vier“[50]. Фабел така и не проумяваше какво толкова му харесват на този рап — музика, родена в бедняшките квартали на Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелес и изпълнявана на някакъв уличен английски, — според него той изобщо не се вписваше в Германия. Но Габи си го обичаше — една от безбройните точки на разминаване, които стават все повече, докато детето расте и се превръща в личност, независима от родителя. Фабел въздъхна тежко — никак не беше сигурно, че и тази събота и неделя коварната примка, в която случаят беше впримчил живота му, щеше да се разхлаби.
Второто съобщение на телефонния секретар беше от Сузане. Молеше го да й звънне, за да й каже как е. Третото беше от брат му Леке.
Като възраст Леке беше по-голям, но Фабел често си казваше, че със своя предизвикателно младежки, неуморим дух брат му изглежда десетина години по-млад от него. Това не беше единствената крещяща разлика: Леке беше по-нисък от Фабел, с тъмна коса и черно келтеко чувство за хумор, заради което около очите му се бяха врязали неизличими бръчки. Имаше ресторант и хотел на Силт, остров в Северна Фризия, който навремето беше известен само с риболова си, но сега разчиташе на по-доходоносен улов: богатите, силните и прочутите от Хамбург и Берлин. Ресторантът на Леке се намираше на нисък хребет зад дюните с невероятна гледка към ширналата се дъга на белия пясък и променливата палитра на Северно море отзад. Фабел прекарваше доста време там. За него хотелът се беше превърнал в нещо като убежище. Точно там беше отишъл да се възстановява, след като го раниха в онази престрелка. Пак там се беше усамотил, за да се опита да преглътне истината, че вече няма семейство, че вече не е съпруг и баща на пълно работно време.
Леке се беше обадил ей така, без причина. Просто като брат се интересуваше от брат си: движение, което, както Фабел осъзна гузно, беше по-скоро еднопосочно. Щом чу гласа на Леке, той изпита неудържимо желание да избяга от Хамбург и седмици наред да не прави друго, освен да гледа вечно променящия се океан, да захвърли костюмите и градския вид и да се разхожда брадясал, с избеляла от слънцето риза, дънки и джапанки. Образът на любимото убежище беше съвсем ясен в съзнанието му. Сега обаче въображението му добави и спътница — Сузане. Той тутакси взе решение: веднага щом разреши този зловещ случай, да покани Сузане да дойде с него на Силт.
Преди да се обади на дъщеря си, на брат си и на Сузане, той набра номера на клетъчния телефон на Махмут. Турчинът бе бил с Фабел, когато той се беше запознал в Шпайхерщат с бащата на Витренко. Двама от общо четиримата души, присъствали на срещата, бяха мъртви: Фабел искаше да се увери, че Махмут не е третият. Въздъхна облекчено, щом чу гласа му по телефона. Разказа му какво се е случило, когато се е върнал в склада, и с изненада забеляза, че ръцете му треперят. Известно време приятелят му мълча.