— Да. В момента вероятно е останал само един човек. Стои пред жилището му.
— Прати незабавно още някого! Кажи им да чакат, докато отидем, да не би Максуейн да се опита да излезе. В такъв случай нека го задържат по подозрение в убийство. Повикай всички в отдела. И предай на адвоката на Норберт Айтел, че до десет минути ще разговарям с клиента му, не ме интересува дали той ще присъства или не. След петнайсет минути ще се видим в заседателната зала.
Събота, 21 юни, 9,00 ч. вечерта,
Аймсбютел, Хамбург
Ана се беше потопила в дълбокото, тъмно и топло езеро на съня без сънища. Когато се беше прибрала от полицейското управление, не беше очаквала, че ще заспи: чувстваше се капнала от умора и в съзнанието й като превключвани напосоки телевизионни канали се редуваха сцени от вечерта с Максуейн, изтръгнати от своята последователност. Изтощението с дебели пръсти и оловни крайници забавяше всичките й движения, докато тя вършеше нещата, отделящи я като препятствие от съня. Ана нахрани тигровия котарак Маузи, свали си грима и се съблече.
Наближаваше пет следобед, когато се събуди — Маузи седеше в долния край на леглото и я наблюдаваше с нагло безразличие. Оловото в крайниците й се беше стопило, но докато беше спала, около главата й се беше стегнал обръч от болка. Тя стана, глътна два кодеина и се потопи в хладката вана. Излегна се, без да се движи, сложи върху очите си мокра хавлиена кърпа и зачака водата да се охлади още, докато кожата й настръхне. В банята цареше почти пълна тишина, нарушавана само от кънтящия звук на водата, когато Ана се размърдаше, и веднъж от вика й: „Маузи“, който тя нададе възможно най-строго, без да сваля кърпата от лицето си, защото чу шум откъм кухнята.
Огледа добре оформените си, побелели от водата нокти и излезе без желание от ваната. Подсуши тялото и косата си и отиде в кухнята, където Маузи седеше в един ъгъл, както никога кротък и притихнал.
— Какво си направил пак, Spitzbube[51] такъв!
Огледа кухнята, за да открие следи от котешки пакости. Отвори прозореца, така че Маузи да може да излезе на малкия балкон, и котаракът се шмугна навън. Ана потрепери и извади от хладилника изстудена вода, от която отпи няколко освежителни глътки. Върна се в спалнята и тъкмо се облече, когато чу, че се чука на вратата. Сигурно беше някой от съседите, защото външни лица влизаха в блока само ако ги пуснеш по домофона. Още преди да отвори, Ана реши, че вероятно е дошла госпожа Кройцер, старицата от горния етаж. Тя знаеше каква е професията на Ана и често идваше на вратата йс разкази за съмнителни типове, които е видяла в супермаркета, в библиотеката или на улицата отпред. Ана винаги изслушваше търпеливо бабката, черпеше я зелен чай и отклоняваше вниманието й от будната гражданска съвест към клюките и общите любезни приказки. Прекрасно знаеше, че тревогите на възрастната жена са дребна хитрост, с която тя иска да създаде оазис на приятелство и общуване в самотната пустиня на дните си, но това не й пречеше. Тази вечер обаче предпочиташе да не се занимава с такива неща. Докато вървеше към входната врата, Ана със сигурност се чувстваше замаяна въпреки дългия сън.
— Добър вечер, госпожо Кройц… — подхвана и понечи да отвори.
Изпита чувството, че сърцето й е спряло заедно със заглъхналия глас, когато видя пред себе си студения зелен огън в очите на Джон Максуейн.
— Здравей, Ана — поздрави той.
Тя изглеждаше объркана. Сякаш в отговор, Максуейн вдигна показалец и разклати ключовете от вратата й. Ана се обърна рязко. От движението на главата всичките й сетива се люшнаха и се замъглиха. Младата жена затърси с поглед служебния зиг-зауер, който беше метнала заедно с кобура на масичката до входната врата в антрето. Оръжието го нямаше. В този миг Ана проумя всичко: звуците в кухнята, водата, странното поведение на Маузи. Тя се извърна отново към Максуейн: трябваше да позавърти глава, за да се фокусира върху лицето му, и волю-неволю сравни очите му със студения зелен поглед и леденото безразличие, с които Маузи обикновено я наблюдаваше. „Точно така — помисли вяло младата жена, — той е всичко друго, но не и човек.“ Беше се опитала да обясни на Фабел именно това: че липсва някаква невидима, но решаваща съставна част, предопределяща човешката природа. Ана залитна и се пресегна, за да се подпре на ръба на кухненското шкафче. Но Максуейн пристъпи напред и я хвана под мишниците.
— Внимавай — рече той без следа от загриженост. — Май трябва да пийнеш още малко вода…