— Но защо заподозря Максуейн? Чак сега? — попита Мария.
— Заради името. Било е пред нас през цялото време. — Фабел отвори рязко книгата на масата пред себе си. — Произходът на името „Максуейн“. Това е английската форма на галско име, проникнало през Ирландия и Шотландия. Представката „Мак“ посочва произхода, бащата… и означава „син на“. А „Суейн“ е дошло от нашествениците викинги, заселили се по западните шотландски острови. Това е галската, а по-късно английската форма на древноскандинавското име „Свейн“, което означава „момче“. — Фабел замълча. Усещаше колко нажежен е въздухът. Всички знаеха какво ще каже сега, но искаха да го чуят от него. — „Максуейн“ означава „син на Свен“.
— Така си и знаех! — възкликна Вернер. — Ана също знаеше. На тоя Максуейн не му е чист косъмът.
— Току-що си поговорих с Норберт Айтел — продължи Фабел, — още е в предварителния арест долу. Казах му, че знам всичко за изнасилванията и за ролята на Витренко и на Максуейн в тях. Той не ми отговори главно защото адвокатът му каза да мълчи, но изражението върху лицето му беше достатъчно красноречиво. Изражение на човек, който е стигнал твърде далеч. Максуейн наистина е нашият човек. — Фабел се обърна към Мария. — Нали екипът го държи под наблюдение?
— Пратихме още един човек, но колегата, натоварен с наблюдението на Максуейн, твърди, че цяла вечер той не е излизал от къщи.
— Добре, до двайсет минути всички да са готови, и ние отиваме там — обясни Фабел. — Мария, кажи на екипа да не мърда оттам.
На вратата се почука и един униформен полицай надзърна в заседателната зала.
— Някаква жена иска да ви види, господин главен комисар. Някоя си госпожа Краус…
Маргарете Краус можеше да е на всякаква възраст от четирийсет и пет до шейсет и пет години. Беше от жените, които на младини изглеждат на средна възраст и като възнаграждение пак си изглеждат така и когато наближат осемдесетте. Дори и Ханзи да е приличал на майка си, тази прилика беше заличена от чертите му през годините на тежка наркотична зависимост. Госпожа Краус беше с кръгло безлико лице и малки кафяви очи, в които се беше загнездила неизмерима умора. Сякаш не беше оставила след себе си и миг от своя живот и го носеше където и да отидеше.
Чакаше в помещението за външни посетители и седеше до прозореца, който блестеше като обсидиан на фона на вечерта отвън. Дребните йръце бяха кръстосани над малък плик. Когато Фабел влезе при нея, тя се изправи със страхопочитание.
— Госпожо Краус? — усмихна се той и й протегна ръка. — Моите съболезнования.
Маргарете Краус се усмихна горчиво.
— Загубих Ханзи преди много години. Разликата сега е, че имаме тяло, което да оплакваме.
Фабел усети, че не знае какво да каже. Кимна с внимателно премерено равновесие между състраданието и разбирането. След мълчание, което му се стори по-дълго, отколкото беше, Фабел каза:
— Искали сте да ме видите, госпожо Краус. Във връзка с Ханзи ли?
Жената, която вечно щеше да си остане на средна възраст, не отговори, само му подаде плика. Фабел я погледна объркано.
— От Ханзи е — обясни тя.
Фабел отвори плика. Писмото беше написано с молив, но изумително четливо и прегледно, сякаш в него беше вложен далечният спомен за ученическата дисциплина. За Ханзи очевидно бе било важно да го напише. На Фабел му беше тежко да го чете. То се състоеше главно от много лични неща: Ханзи всъщност се извиняваше на майка си за притесненията и болката, които е причинил на нея и на сестрите си. Фабел вече се чудеше защо ли госпожа Краус е решила да сподели с него тези съкровени думи, когато достигна до последните абзаци:
„Причината да ти пиша след толкова години, Mutti[52], е, че според мен моите неприятности приключиха. Не искам да тъжиш и да се страхуваш, но съм длъжен да ти кажа, че според мен някой може и да се опита да ме убие. Ако се окажа прав, надали ще се видим отново някога. Ако с мен се случи нещо, занеси това писмо на главен криминален комисар Ян Фабел в полицейското управление. Смятам, че е честен полицай и ще успее да залови хората, посегнали на мен.