Жилището беше само с една входна врата. Максуейн можеше да излезе или през нея, или през балкона и да скочи от третия етаж на улицата долу. Двама души в бронежилетки от отряда за бързо реагиране хванаха дългия един метър лост, започнаха да броят тихо и щом стигнаха до четири, избиха ключалката на вратата, чиято рамка стана на трески. Вратата хлътна навътре и екипът от отряда за бързо реагиране се втурна с насочени картечници в апартамента.
Фабел разбра веднага, че вътре няма никого. След три-четири минути момчетата от отряда за бързо реагиране потвърдиха чувството му.
— Мамка му! — изруга Вернер. — Как е възможно да се случи за втори път!
— Случи се, защото гледахме в другата посока — отговори Фабел. — Трябваше да послушам Ана и да изпратя хора, които да държат този негодник под денонощно наблюдение. — Щом стана дума за Ана, двамата полицаи се спогледаха едва ли не уплашени. — Свържи се с колегите и питай дали са я намерили.
Вернер отвори клетъчния телефон.
— Шефе… ела да видиш — повика го Мария от тясна стаичка, която беше почти с размерите на килер и в която се влизаше от хола.
Максуейн беше успял да смести вътре малка маса и стол. Стените бяха покрити със снимки, изрезки от вестници и написани на ръка бележки. Двете подвижни лампи върху тавана осветяваха нещата по стените, сякаш бяха музейни експонати. Светлината бе насочена главно към изрязана от дърво маска. Беше почти точно копие на маската, която Фабел беше видял в книгата, подарена му от Ото. Книгата, която Максуейн също притежаваше. Брадатата уста на воина беше изкривена и озъбена, а дупката на мястото на едното око се чернееше от ъгъла, под който падаше светлината.
Наложи се Мария да се дръпне назад, за да направи място на Фабел. След като влезе вътре, той си представи, че вратата се затваря след него, и усети как клаустрофобията го пробожда в гърдите. Видя, че това е нещо повече от пространство с по-особено предназначение. Това беше друго измерение: свят, различен от действителността навън. Тук Максуейн можеше да седи на затворена врата, така че помещението да е откъснато и непроницаемо, сякаш отделено с подвижен мост и потопено във всемир на различни истини, нравственост и верски убеждения. Фабел не можеше да прецени до каква степен това тук е творение на самия Максуейн и доколко в него може да се различи дългата ръка на Витренко.
В светлината проблесна нещо медно-златисто. На кабарче висеше овална полицейска значка, окачена на верижката. Тъкмо тя беше ключът за жилището на Анжелика Блюм и за нейното доверие, тъкмо тя беше заблудила журналистката, че неин убиец е Фабел. Мария се надвеси през шефа си и му посочи изрезка от вестник, закачена над пластовете други изрезки.
— Господи — пророни тя, — това си ти.
Статията отпреди една година беше изрязана от „Хамбургер Моргенпост“. Над двете колонки за задържането на Маркус Щумбке се мъдреше снимката на Фабел. Щумбке беше влязъл в Сената и беше убил един от членовете му, жена — Лизе Келман. Статията очевидно беше допълнение към основния материал, защото, както обещаваше заглавието, в нея се разглеждаха в по-голяма дълбочина миналото на Фабел и работата му в полицейското управление на Хамбург. Максуейн беше подчертал редовете, където се споменаваше, че Фабел е наполовина германец, наполовина британец и че от време на време го наричат Английския комисар. Полицаят разгледа и другите неща, накачени по стените. Почти всички бяха посветени на митологията и историята на викингите. Върху карта на Северна Европа бяха показани маршрутите, по които са се движели викингите: надолу по Волга до сърцето на Украйна, по бреговете на Северно и Балтийско море, а с червено беше очертан пътят, по който са минали, за да завземат крайбрежието на Северна Шотландия и да се установят там. С червен флумастер Максуейн беше очертал и измислената си биография: тънка, ала нерушима мрежа, даваща някакво изопачено оправдание на деянията му.
— Забелязваш ли, че липсва нещо? — попита Фабел Мария.
Тя кимна.
— Никакви снимки или подробности за жертвите… никакви трофеи.
— Именно.
Серийните убийци обикновено се стремяха да установят някакви „взаимоотношения“ с убитите от тях, дори и когато са ги видели за пръв път непосредствено преди убийството. Тук нямаше нищо, свързано с жертвите. С Урсула Кастнер, Анжелика Блюм или Тина Крамер. Нямаше техни снимки, направени тайно преди смъртта им. Нямаше никакви лични вещи или дрехи. Никакви трофеи.
— Защото не е избирал сам кого да убие — обясни Фабел. -
Някой друг му ги е посочвал. Маниакалността на Максуейн е насочена не към жертвите, а към човека, който го направлява. Към духовния му баща: Витренко. Именно Витренко запълва празнотата, оставена от родния баща, който е нехаел за сина си. — Фабел беше изумен от още нещо. — Няма папки, взети от жилището на Анжелика Блюм. Няма я и липсващата видеокамера. Максуейн ги е дал на някого. Било му е наредено да извърши убийствата и какво да вземе от местопрестъплението.