Зад рамото му се появи Вернер. Сега, когато зад него стояха и Мария, и Вернер, Фабел се почувства като хванат в капан в тясното задушно пространство. Той се обърна и кимна решително към просторния хол. Всички се пренесоха там.
— Ана, шефе. — Лицето на Вернер беше помръкнало от тревога. — Тая работа не ми харесва. Няма я в апартамента, излязла е, без да вземе дамската си чанта и клетъчния телефон.
Събота, 21 юни, 10,00 ч. вечерта,
Елба, недалеч от Ландунгсбрюкен, Хамбург
Отминалият ден се опитваше да бъде запомнен с небето, изпъстрено с червено, и с приятната топла вечер. Франц Касел си махна фуражката и приглади назад кичурите оредяла пясъчночервена коса. Дежурството му приключваше и той очакваше с нетърпение да изпие една студена бира. Или може би няколко. Дежурството беше преминало спокойно и Франц беше успял да се порадва на онова, заради което всъщност беше постъпил на работа във водната полиция: да слуша едва доловимия плисък на водата и тихото поскърцване и потракване на такелажа по закотвените лодки; да се любува на вечно променящата се светлина; да минава по време на обиколките до огромните, надвиснали над него корпуси на корабите. И най-вече на различната гледка. От водата всичко изглежда различно. Виждаш повече. Хамбург, който Франц наблюдаваше всеки ден, беше съвсем различен от града, който човек вижда от сушата. Франц се смяташе за късметлия, че притежава тази неповторима гледна точка.
Знаеше, че не всички се чувстват по този начин — например Гебхард зад руля, който насочваше патрулния катер към участъка при Ландунгсбрюкен. За него водната полиция си беше просто работа. Беше постъпил при тях преди три години и вече постоянно занимаваше момчетата от екипа с това как щял да си повиши квалификацията и да се прехвърли в някоя от другите полицейски служби.
Касел загледа как Гебхард завива към брега. На Гебхард не му липсваха умения, но той нямаше никакво отношение към водата, нещо, което според Касел беше изключително важно за истинския воден полицай. Такова отношение ще срещнете при родените моряци: те възприемат реката като живо същество. За Гебхард Елба не беше нищо повече от напълнен с вода аутобан, където той е нещо като пътен полицай. Касел се отърси от мислите за своя колега и застана на палубата. Ветрецът охлади лицето му и той въздъхна доволно, като човек, който е намерил мястото си. Точно тогава съгледа една позната яхта, която излизаше от котвените стоянки при Юберзеебрюке. Касел вдигна бинокъла. Беше яхтата „Крие Крафт 308“, която преди една вечер им беше наредено да държат под наблюдение. Касел побърза да се върне в кабината и заповяда на Гебхард да кара след яхтата, но на безопасно разстояние.
— Дежурството приключва, шефе — започна да недоволства Гебхард.
Касел отговори, като погледна невиждащо подчинения си, и той сви рамене и отново насочи патрулния катер към Елба. Касел нямаше представа дали младата жена от отдел „Убийства“ още проявява интерес към този плавателен съд, но реши, че не е зле да провери. Взе радиотелефона и поиска да го свържат с главен комисар Клее от отдел „Убийства“.
Събота, 21 юни, 10,00 ч. вечерта,
Елба недалеч от Хамбург
Съзнанието на Ана нямаше строго определена форма. Ако объркването можеше да се нарече форма, то умът й беше приел именно нея. Но дори объркването е свързано с други чувства, с други емоции. Човек е объркан и ядосан или объркан и уплашен, или объркан и развеселен. Докато объркването на Ана беше без център и посока. От време на време настъпваше прояснение. После и то отминаваше. Тя сякаш летеше през плътни облаци: сегиз-тогиз самолетът се отскубваше от тях и за миг я заслепяваше яркото синьо небе, а после пак хлътваше в облаците.
Беше в съзнание. Виждаше, че е в каютата в яхтата на Максуейн. Ръцете й бяха вързани на гърба, а тя лежеше на една страна върху леглото. Вече знаеше къде се намира и какво се е случило. Максуейн я беше упоил. Беше дошъл в жилището й. Беше сложил във водата за пиене флунитразепам или клоназепам, примесен с гама-хидроксибутират. Оръжието на Ана го нямаше. Нямаше го и клетъчния й телефон. Беше сама и трябваше сама да се опита да избяга. В рамките на няколко секунди всички тези факти й бяха пределно ясни. След миг вече се бяха заличили. Ана вече нямаше и понятие къде е и какво е станало с нея. Сетне я обгръщаше нещо като сън.