— Този път обаче е отвлякъл млада жена, офицер от полицията, която може да го разпознае — допълни Фабел. — Максуейн няма намерение да я пуска, упоена или не.
— Веднага ще пратя екипи — отвърна Зюлберг. — Ще заемем позиции и ще чакаме указанията ви.
Веднага щом Зюлберг прекъсна връзката, вторият пилот съобщи на Фабел, че се обажда Касел. Максуейн бил спрял. Малко след Фрайберг.
Фабел погледна картата.
— Районът на Аусендайх — изрече той толкова тихо, че другите не го чуха заради боботенето на витлата.
Неделя, 22 юни, 00,10 ч. след полунощ,
Аусендайх, между Хамбург и Куксхафен
Яхтата на Максуейн беше привързана на стар изоставен дървен кей, който изглеждаше така, сякаш вълната, вдигната от някой минаващ катер, ще го направи на трески и ще го запрати в тъмната вода. Касед прецени, че яхтата е пристигнала цели десет минути преди тях. Достатъчно време Максуейн да извлачи Ана от каютата и да я дотътри в мочурливите ниви, които проблясваха студено на лунната светлина. Касел и Гебхард слязоха с насочени оръжия и се скриха тихо в шубрака покрай полето. Докато седяха свити в храстите, Касел усети, че Гебхард е страшно развълнуван — именно за такава акция беше мечтал. Хвърли му един поглед.
— По-спокойно, Гебхард, не се престаравай, чу ли? Свързах се по радиостанцията с полицейското управление в Хамбург, оттук нататък те поемат нещата. Ние само следим дали онзи тип няма да се върне и да се опита да избяга с лодката.
Гебхард кимна нетърпеливо, като тийнейджър, когото не са пуснали на купон. Касел огледа полето с бинокъла. Светлината, която луната хвърляше нехайно, не бе силна, но въпреки това беше почти сигурен, че отпред няма никого. Максуейн очевидно се беше прехвърлил в другия край на нивите. Полицаят вдигна съвсем леко бинокъла и разшири със стотина метра обхвата на видимост. Зад живия плет в дъното имаше две порутени постройки, приличаха на неизползвани плевни. Известно време полицаят ги разглежда през бинокъла, после пак го насочи към тъмния край на полето. Нещо го накара да погледне отново към плевните. Светлинка. Слаба движеща се светлинка в постройката вляво. Касел потупа два пъти с длан Гебхард по рамото, после му връчи бинокъла и посочи към плевните.
— Ето там! — изсъска той.
Доближи радиостанцията до устата си, натисна бутона и се свърза с хеликоптера.
Фабел превключваше от разговор на разговор: държеше в течение полицейското управление, откъдето научи, че отрядът за бързо реагиране вече е тръгнал, но ще успее да пристигне най-малко след около час. Фабел нареди на Касел да не мърда от полето и обясни подробно къде се пада то на пилота на хеликоптера, а също на Зюлберг и на полицаите от полицейския участък на Куксхафен. Пилотът потвърди, че ще намерят къде да кацнат край плевните.
— Не. Не искам да предупреждаваме прекалено рано Максуейн, че сме там. Това може да струва живота на Ана. Прелетете по-далеч от тях и се приземете някъде при главния път. Там ще се срещнем с хората на Зюлберг.
Фабел пак се свърза по радиостанцията със Зюлберг, който му посочи координатите по картата. После се обърна към Вернер, Мария и Паул. Върху лицата и на тримата се четеше твърда решимост. В изражението на Паул обаче имаше още нещо: тревога, която жегна Фабел, и той също се притесни не на шега.
Хеликоптерът кацна на поляна край главния път. Докато тичаше приклекнал под режещите му витла, Фабел видя, че са съвсем близо до мястото, където са били изоставени двете момичета. При него и останалите дотича Зюлберг — набита, неспретната сянка.
— Колите ни са на пътя. Елате.
Той нареди на патрулните автомобили да угасят фаровете веднага щом излязат на черния път за плевните. В предния автомобил бяха Зюлберг, Фабел, Мария и шофьорът. Пътят беше изровен, по него явно се минаваше рядко, ако изобщо се минаваше, и зелено-белият мерцедес се люшкаше силно, докато опознаваше хаотичната топография. Наближиха завой, където от плевните ги скриваше висок неподдържан жив плет. Зюлберг каза на шофьора да спре. Зад тях заковаха останалите три патрулни автомобила.
Зюлберг и Фабел тръгнаха отпред, свити одве, за да не се виждат над плета. Пред плевнята бяха спрени две големи беемвета, в които нямаше никого. Максуейн не беше сам.
От едната страна на постройката имаше доста голям прозорец, през който в нощта се лееше безрадостна мъждива светлина. Тя обаче падаше под такъв ъгъл, че Фабел и Зюлберг не видяха какво има вътре. Върнаха се внимателно на мястото, където ги чакаха Вернер, Мария, Паул и четирима униформени полицаи от участъка в Куксхафен. Събраха се в кръг като състезатели по американски футбол, които обсъждат как да играят оттук нататък.