— Вернер, вие с главен комисар Зюлберг ще минете отзад, за да проверите дали може да се влезе оттам. Ние с теб, Паул, ще се заемем с главния вход. Ти, Мария, заеми позиция отстрани, така че да виждаш прозореца, да не би някой да се опита да избяга пред него. — Фабел погледна Зюлберг, преди да се обърне към униформените полицаи от Куксхафен. Зюлберг кимна, че няма нищо против. — Вие двамата ще покривате другата страна на плевнята. Ако някой излезе, първо се уверете, че не е от нашите хора, и чак тогава стреляйте. А вие двамата — посочи той останалите униформени полицаи — заемете позиции от двете страни на главен комисар Клее. Колегите от водната полиция държат под око пътя към яхтата.
Пред луната лениво се понесе облак с неравни посребрени очертания и сенките около плевните и по нивите наоколо сякаш се издължиха и хлътнаха в нощта като черно мастило върху вече потъмняла попивателна хартия.
— Добре — каза Фабел, — да вървим.
Нощта сякаш се опразни от всякакви шумове и Фабел чуваше със свито сърце звука на дишането и стъпките им, докато вървяха наведени към спрените беемвета. Той извади валтера от кобура и го зареди. Паул, Вернер и Зюлберг също приготвиха оръжието. Фабел кимна на Зюлберг и двамата с Вернер се запътиха към стената на плевнята, където нямаше прозорец. Той им даде трийсет секунди, които му се сториха цяла вечност, после отново кимна на Паул.
За броени секунди тримата бяха при плевнята. Паул и Фабел застанаха с насочено оръжие от двете страни на тежката врата.
Фабел я натисна съвсем леко. Тя се отвори. Онези вътре не се бяха заключили, разбира се. Бяха сигурни, че са далеч от всички.
Сега беше време полицаите да проявят хладен професионализъм, но онези вътре държаха Ана и Фабел усети как кръвта му кипва от гняв и омраза. Паул беше стиснал зъби и мускулите по лицето му бяха изпъкнали като въжета под кожата. Виждаше се как една жила на врата му тупти. Той се извърна към Фабел, в очите му пламтеше черна ярост. Фабел го попита с физиономия: „Добре ли си?“, а Паул кимна така, че не успокои особено шефа си. Фабел доближи до устните си радиостанцията и прошепна една-единствена дума:
— Влизаме!
Паул изрита с подметката на обувката си вратата, която зейна широко, и Фабел нахълта пръв. Видя пред себе си четири силуета. От стара дъбова маса беше направено нещо като импровизиран жертвеник, върху който лежеше Ана. Беше заметната с хавлия за баня-и не беше вързана, ако не броим опиатите, които бяха отслабили волята й за движение. Максуейн се беше надвесил над нея и се беше пресегнал към блузата й. Той погледна тъпо Фабел и Паул, после отметна глава точно когато на другата врата се появиха Вернер и Зюлберг. Фабел и Паул се отдалечиха един от друг, като внимаваха в обсега на стрелбата да не попаднат полицаите отсреща.
Фабел огледа и другите двама в помещението. Единият беше нисък, набит и як и човек имаше усещането, че в него като в капан е хваната огромна енергия. От снимките, направени при наблюдението, Фабел се досети, че това е Соловей, един от помощниците на Витренко. Другият мъж беше по-висок и беше облечен в дълъг черен шлифер. Дори отдалеч се виждаше как яркозелените му очи пламтят на слабата светлина.
Витренко.
В дясната му ръка проблесна нещо: нож. Острието беше широко и дебело като на меч, но късо и двуостро. Фабел не се и усъмни, че вижда пред себе си оръжието, с което бяха извършени убийствата.
Чу собствения си глас, висок и напрегнат:
— Полиция! Ръцете на тила! Застанете на колене!
Тримата мъже не се помръднаха. Максуейн от стъписване и нерешителност. Другите двама, както предположи Фабел, защото бяха намислили нещо. Паул Линдеман очевидно беше на същото мнение.
— Ако започнете да ми въртите номера, ще ви пръсна главите. Сериозно говоря.
В гласа на Паул се долавяше същото напрежение, като намотана до краен предел пружина, каквото Фабел беше доловил и в своя. Той изобщо не се съмняваше, че подчиненият му говори съвсем сериозно.
— Сигурен съм в това — каза Васил Витренко и впери зелен поглед в очите на Паул.
Всичко се разигра толкова бързо, че Фабел се усети твърде късно. Соловей се свлече, сякаш под него беше зейнал отвор в пода, и докато падаше, ръката му изчезна под черното кожено яке. Екна изстрел, Фабел чу нещо като пляскане до себе си. Без да се обръща, веднага разбра, че Паул е мъртъв. Витренко направи бързо движение встрани, сякаш отскочи на пръсти и изхвърча през прозореца. Фабел стреля по пода, където се беше свлякъл Соловей. Когато Вернер и Зюлберг също откриха огън, въздухът се изпълни с миризмата на кордит и оглушителния хор на гърмежите. Максуейн се метна в ъгъла и се сви на кълбо.