Фабел се извърна към мястото, където беше паднал Паул. Той се беше проснал и се беше вторачил невиждащо в тавана, а смъртта беше изличила яростта от лицето му. Широкото му бледо чело беше пробито точно в средата от куршума на Соловей.
Вернер и Зюлберг се завтекоха напред. Зюлберг изрита неподвижния Соловей, който лежеше ничком върху пръстения под, после сложи крак върху рамото му и го поразклати, след това го обърна с лице към себе си. Украинецът явно беше мъртъв. Вернер вече беше притичал при Ана. Прокара бързо и твърдо ръка по тялото й, като търсеше с очи някакви следи от кръв. Погледна към Фабел, сетне бързо и към Паул.
— Нищо й няма, Ян. Не е ранена.
Фабел извади припряно от вътрешния джоб на якето си радиостанцията. Антената се закачи в подплатата и я разкъса, докато той я дърпаше с безсмислена ярост. После натисна бутона и включи връзката.
— Мария… Витренко успя да избяга. Скочи от западния прозорец и се насочи към теб.
— Виждам го! Виждам го! — извика Мария с глас, който от статичния пукот на радиостанцията изглеждаше още по-писклив.
— Пази се, Мария. Идвам ей сега. Всички екипи да помогнат на главен комисар Клее.
Той изключи връзката и тръгна бързо към Максуейн, който още трепереше в ъгъла. В движенията на Фабел имаше невероятна решителност. Когато отиде при Максуейн, протегна ръка и заби дулото на валтера в бузата му. Максуейн изскимтя и стисна здраво очи — очакваше изстрелът на Фабел да пръсне лицето и живота му и да ги превърне в нищо.
— Негодник такъв! — рече тихо и бавно Фабел.
Погледна към Вернер и Зюлберг, които не казаха нищо.
Пак извърна очи надолу към Максуейн. Поотпусна хватката върху пистолета, после, оголил зъби и изкривил лице, пак го стисна. Само за миг в съзнанието му изникнаха десетина образа. Уплашената Михаела Палмер, която гледаше като преследвано зверче. Четири невинни жертви, изкормени и убити по един и същ начин. Мъртвите очи на Паул Линдеман. Това обаче беше ученикът, а не учителят. Максуейн беше човек с болен ум, манипулиран от още по-голям и още по-извратен интелект. Именно Витренко беше убил младата украинка и стареца. Собствения си баща. Това не беше задача, каквато Витренко щеше да възложи на ученика си. Това беше неговият шедьовър. Фабел дръпна дулото от главата на Максуейн.
— Не го изпускай от очи! — ревна той към Зюлберг, който кимна мрачно и се доближи до Максуейн. — Ти, Вернер, имай грижата за Ана.
— А Витренко?
— Аз ще се заема с него — отговори Фабел и хукна към вратата.
Изскочи в нощта. Спря и огледа ниските широки полета. Доближи припряно радиостанцията до устата си.
— Мария!
Тишина.
— Мария! Отговори ми!
Пак никакъв звук.
Зюлберг явно го беше чул в плевнята. По радиостанцията екна гласът му — Зюлберг питаше всеки от четирите екипа от полицейския участък в Куксхафен дали са виждали Витренко или главен комисар Клее. Три отговориха отрицателно. Четвъртият мълчеше като Мария. Фабел присви очи и се взря в нощта, за да види дали има някакво движение при зелено-черния гъсталак от дървета и храсти в дъното на нивите. Забеляза нещо. Но не разбра какво, не разбра дори дали е човек. Хукна колкото му държат краката натам.
Тръгнал е към реката. Но не към яхтата, а в другата посока — изкрещя Фабел по радиостанцията, като едвам си поемаше дъх. — Ще го изгубя сред дърветата.
Усети бодежи в белите си дробове. Сърцето му биеше като обезумяло.
Фабел намери първо униформения полицай от участъка в Куксхафен. Още стискаше пистолета „Зиг-Зауер“ и лежеше на хълбок, в прегръдката на високата трева в ямата, образувала се от собственото му издъхващо тяло. Беше в положение, наподобяващо мумифицираните тела на хора, които в древността са били принесени в жертва и които археолозите откриваха от време на време сред торфа в тази част на Германия. На слабата лунна светлина проблясваше широка рана от нож, която започваше точно под ухото и обхващаше целия врат. По тревата лъщеше черна кръв. Тишината и смъртта бяха дошли при младия полицай едновременно и той бе бил лишен от правото да извика, докато животът го е напускал.
— Мария! — изкрещя в тъмнината Фабел.
Тишина. После нещо като въздишка. Той се завъртя на шейсет градуса вдясно. Мария лежеше на десетина метра, полускрита в тревата. Фабел изтича при нея и коленичи. Тя лежеше по гръб, с лице, обърнато към тъмното небе. Имаше едва ли не спокоен вид, сякаш бе потърсила усамотение, за да погледа луната и звездите. Обърна очи към Фабел, без да извръща глава. Устните й бяха стиснати, дишаше повърхностно и задъхано през устата. От стомаха, точно под гръдната кост стърчеше дръжката на широкия обреден нож. Цялото острие беше забучено в тялото й, но нарочно не бе пронизало сърцето, за да не причини моментална смърт, а само да нанесе вътрешни наранявания, заради които оцеляването й да виси на косъм.