Фабел се надвеси, обхвана главата йс длани и доближи лице като за целувка.
— Не искам да умирам, Ян — пророни тя едва ли не с детинско гласче. — Много те моля, не позволявай да умирам…
Няма да умреш, Мария — каза Фабел нежно, но решително. — Погледни ме. Чуй ме. Помисли. Ако е искал, Витренко е щял да те убие. Но не го е направил. Защото е искал да дойда тук и да се опитам да ти помогна, вместо да преследвам него. Ти, Мария, не си сред жертвите. Ти си за отклоняване на вниманието. Тактика за забавяне. — Фабел усещаше накъсания дъх на Мария върху лицето си. — Няма да умреш.
Но изобщо не беше сигурен, че казва истината. Мария се усмихна и от ъгълчето на устните й потече струйка тъмна кръв.
Глас отвъд всемира, състоящ се от Фабел, Мария и малкия кръг тъмна трева. Глас по радиостанцията. Вернер.
— Ана е добре, шефе. Повтарям… Ана е добре… Залови ли Витренко? Край.
Фабел включи своята радиостанция. Чу собствения си глас, мъртвешки и глух, който съобщаваше, че полицаят от Куксхафен е убит и един офицер от полицията е тежко ранен и трябва незабавно да бъде откаран с медицински хеликоптер.
— Скоро ще дойде помощ, Мария. Ще се оправиш. Обещавам. Заловихме Максуейн.
Мария се усмихна едва-едва. Дишаше все по-трудно.
Фабел вдигна очи. Стори му се, че в другия край на нивите вижда висока сянка. Витренко, който тичаше към гората. Шлиферът му се вееше отзад като черни криле. Фабел скочи на крака и стреля, макар и да знаеше, че Витренко е извън обсега му. Че е недосегаем. След като изпразни пълнителя, Фабел чу няколко пъти безсилното потракване на ударника по пълнителя и отново си припомни думите от съобщението, получено по електронната поща. Думи, които Максуейн беше написал, но които му бяха продиктувани от Витренко:
„Можете да ме спрете, но никога няма да ме заловите.“