— Ако наистина е непознат — напомни Мария.
— Ако нашият човек наистина се вмества в психологическия портрет на серийния убиец, той няма да избере жертви, които са го познавали — отбеляза Сузане Екхарт, която беше дошла при Фабел и Мария.
— В такъв случай защо Кастнер е отишла с него, а „Моник“ го е пуснала вътре? — повтори въпроса си Фабел.
Мария сви рамене.
— Нещо в него може би е пораждало доверие… — Сузане замълча, сякаш за да претегли думите си. — Помните ли случая с Албърт Десалво?
Мария и Фабел се спогледаха — очевидно не го помнеха.
— Албърт Десалво. Бостънският удушвач. В началото на седемдесетте е убил в Бостън десетина жени…
— И какво той? — каза Фабел, наистина беше объркан.
— Бостънските полицаи са си задавали съвсем същия въпрос, както и вие: „Защо жертвите го пускат в жилищата си?“
— И защо?
— По професия Десалво бил водопроводчик. Звънял на входните врати и обяснявал, че го е пратил домоуправителят. Ако жертвата се усъмняла или откажела да го пусне, Десалво казвал само: „Добре“, и си тръгвал, сякаш му е все едно. И понеже жертвите не искали да си имат неприятности с хазяите и Десалво наистина носел инструменти на водопроводчик, освен това не бил особено настойчив, жените му отваряли и го викали да влезе вътре.
— И какво означава това? — намеси се Мария. — Че трябва да търсим водопроводчик ли?
Сузане въздъхна нетърпеливо.
— Не, не непременно. Но не е изключено и нашият човек да се е предрешил. Да изглежда така, че да вдъхва доверие, дори и жертвата да не го познава.
Мария почука с химикалката по зъбите си.
— Знаем от думите на самия извършител, че той е анонимен на вид. Може би, преди да извърши убийството, се преоблича като човек с власт…
— Е, това, господин Фабел, е много по-добър любителски опит да се направи психологически портрет, отколкото вашия — усмихна се широко Сузане Екхарт, откривайки съвършените си зъби.
Фабел отново плъзна очи по образите върху стената.
— Да предположим, че той разкрасява ритуала и се облича като човек с власт. Кой за жертвите би олицетворявал власт и същевременно би им вдъхвал доверие?
Мария Клее се взря в шефа си. После каза почти през шепот:
— Ох, да му се не види!
— Аз ли да съобщя новината на началника на управлението, или ще го направиш ти?
Преди да се качи в кабинета на Ван Хайден, Фабел звънна по телефона в Седми отдел на Криминалната полиция, който се занимаваше с борбата с организираната престъпност. Уреди си среща с главен комисар Бухолц, шеф на групата, която държеше под наблюдение организацията на Улугбей. Нещо в тона на Бухолц накара Фабел да си помисли, че са очаквали той да се обади, макар и без особено желание. Бухолц му насрочи среща за два и половина. След разговора с него Фабел извади синята папка със служебното досие на Клугман от полицията в Хамбург. Прочете вътре каквото и беше очаквал: в продължение на шест месеца — всъщност шестте месеца непосредствено преди да напусне полицията, — като член на отряда за бързо реагиране Клугман е бил на пряко подчинение на Бухолц.
Фабел тъкмо си беше събрал книжата, за да отиде в кабинета на Ван Хайден, когато Вернер провря през вратата острата си глава с четинеста коса.
— Ян, пак се обади професор Дорн. И този път пита дали можеш да се срещнеш с него.
— Взе ли телефонния му номер? — отвърна Фабел, без да вдига поглед от папките, които подреждаше.
— Да. Дорн твърди, че можел да ни помогне с разследването на случая. Много настоява, Ян.
Фабел пак не вдигна очи.
— Добре. Уреди да се срещнем.
Вернер кимна и изчезна. Фабел стисна под мишница папките, излезе от кабинета и се насочи към асансьора. Усети как при спомена за бившия му преподавател го присвива под лъжичката. Представи си го съвсем ясно. После се опита да си спомни едно друго лице, лице, свързано с името „Дорн“, но не успя.
Кабинетът на Ван Хайден се намираше на четвъртия етаж в управлението на полицията. Веднага щом слезе от асансьора, Фабел застана пред симпатична усмихната млада секретарка в цивилни дрехи. Пясъчнорусата й коса беше прихваната отзад на конска опашка. Младата жена беше облечена в строга бяла блуза и черен костюм. Фабел можеше да си помисли, че се е озовал в банка, ако не знаеше, че красивата млада секретарка е полицай и на колана на полата има прикачен деветмилиметров автомат „Зиг-Зауер“. След като се увери, че Фабел наистина има уговорена среща, секретарката го заведе по коридора в просторна заседателна зала: дълъг правоъгълник с големи прозорци от едната страна, които, както и в заседателната зала долу, гледаха към Хинденбургщрасе. От двете страни на дългата маса от черешово дърво имаше столове с черна кожена тапицерия. Три от тях в горния край бяха заети: Ван Хайден седеше до набит як мъж с къса черна коса, започнала да окапва по слепоочията, когото Фабел не познаваше, и до пълен мъж с пясъчноруса коса и червендалесто лице, сякаш кожата му току-що беше търкана с четка: Хуго Ганц, завеждащ отдел „Вътрешни работи“ към кметството на Хамбург. При прозореца с гръб към Фабел стоеше четвърти мъж, който гледаше оживеното движение долу. Беше много висок и беше облечен в елегантен костюм, който не беше германски, а вероятно италиански. Тримата мъже около масата бяха погълнати от оживен тих разговор и постоянно поглеждаха бележките пред себе си.