Фабел погледна през масата право към непознатия. Ван Хайден го забеляза и представи мъжа:
— Това е полковник Герд Фолкер от ФРС, или Федералната разузнавателна служба. Полковник Фолкер, това е главен криминален комисар Фабел. Заповядай, седни, Фабел.
„Работата става дебела“, помисли си Фабел. ФРС беше натоварено да следи за спазването на Grimdgesetz[3], или Конституцията на Федерална република Германия. Пак негова работа беше да държи под наблюдение терористичните и екстремистките групировки, и десни, и леви, и активни, и в изчаквателна позиция, в политическия пейзаж на Германия. От 1996 година Федералната разузнавателна служба се беше включила и в борбата с организираната престъпност. Фабел нямаше никакво доверие на службата. Тайната полиция си беше тайна полиция, с каквито и инициали да я обозначиш.
Фолкер се усмихна и се пресегна през масата.
— Радвам се да се запознаем, господин Фабел. Чел съм много за работата ви по миналогодишния случай с Маркус Щумбке…
Двамата се ръкуваха.
— А това е градският съветник Ганц — продължи Ван Хайден.
Ганц протегна ръка, върху червендалестото му лице не се появи усмивка.
— Каква ужасна история, господин криминален комисар — отбеляза той, като понижи Фабел С няколко чина. — Надявам се да сте впрегнали всичките си усилия, за да сложите край на това.
— Главен криминален комисар — поправи го Фабел. — И се разбира от само себе си, господин градски съветник, че правим всичко възможно да заловим убиеца.
— Сигурен съм, знаете, че печатът подклажда тревогата сред обществото, която прераства в истерия…
Каза го мъжът при прозореца, след като най-после се извърна с лице към останалите. Беше снажен, елегантен, слаб, но широкоплещест мъж, прехвърлил петдесетте, с наситено сини очи и дълго, слабо лице, насечено от отвесни бръчки. Беше рус и прошарен, очевидно посещаваше скъп фризьорски салон. Самият Фабел бе поклонник на качествените английски дрехи и беше готов да се обзаложи, че хубавата морскосиня риза е купена на Джърмин Стрийт в Лондон. Костюмът определено беше италиански. Мъжът създаваше впечатление по-скоро за вкус и стил, отколкото за суета и показност. Фабел го срещаше за пръв път, но го позна веднага. Все пак беше гласувал за него.
— Да, господин кмет, и аз го забелязах.
Фабел се завъртя на кожения стол, за да е с лице към доктор Ханс Шрайбер, кмет на Хамбург и водач на градския съвет.
Той се усмихна.
— Значи вие сте прословутият Английски комисар?
— Това не е много точно.
— Защо, не сте ли англичанин?
— Не. Да ви призная, нямам и капка английска кръв във вените си. Майка ми е шотландка, баща ми е фриз. Когато бях малък, живяхме известно време в Англия. Учил съм там. Защо питате?
— Просто ми е любопитно. Самият аз съм англофил. В края на краищата нали твърдят, че Хамбург е „най-английският град извън Обединеното кралство“!… Все пак е любопитно… че ви наричат Английския комисар, де. Това ви откроява като… различен. Смятате ли се за различен, господин Фабел?
Той сви рамене. Не разбираше защо изобщо водят този разговор, а свойският тон започваше да го дразни. Фабел наистина се чувстваше различен. Цял живот беше усещал, че не прилича на другите германци. Беше му неприятно, но същевременно ценеше тази своя особеност.
Шрайбер очевидно долови, че Фабел се чувства все по-неловко.