— Извинявайте, не исках да любопитствам излишно. Но прочетох служебното ви досие и е ясно, че сте изключителен полицай. Убеден съм, че наистина сте различен, че имате устрем и прозорливост, с каквито останалите не могат да се похвалят. Точно заради това вярвам, че сте човекът, който ще спре това чудовище.
— Нямам избор — отбеляза Фабел и обясни защо е бил „избран“ от така наречения Син на Свен.
Докато той говореше, Шрайбер кимаше и се въсеше съсредоточено, сякаш за да осмисли и да претегли цялата информация. На Фабел обаче му направи впечатление, че погледът на кмета шари из помещението. От това напрегнатите очи с увиснали клепачи придобиха някакъв почти хищнически вид. Човек оставаше с впечатлението, че мислите на Шрайбер са на няколко места едновременно.
— Всъщност искам да знам, господин главен комисар, дали имате стратегия — намеси се градският съветник Ганц. — Надявам се да не сте оставили този маниак да определя дневния ред. В случая са необходими целенасочени действия…
Фабел тъкмо понечи да отговори, когато Шрайбер го прекъсна.
— Имам пълно доверие на господин Фабел, Хуго. И според мен е неуместно ние, политиците, да казваме на полицията как да си върши работата.
Розовите бузи на Ганц почервеняха още повече. Беше ясно кой командва парада. Най-странното беше, че макар и Шрайбер да бе казал твърде насърчителни думи, Фабел не бе никак убеден, че той му има доверие. Или че самият кмет е човек, на когото Фабел може да се довери.
Ван Хайден наруши мълчанието, което започваше да става тягостно.
— Може би точно сега е моментът главен криминален комисар Фабел да ни докладва за положението.
Шрайбер също седна при останалите и Фабел изложи накратко хода на разследването до този момент. Докладът му беше придружен със снимки от местопрестъпленията. На няколко пъти Ганц изглеждаше така, сякаш му е прилошало, а Шрайбер си беше сложил маската на заучена загриженост. Към края на доклада Фабел се облегна на стола и погледна към Ван Хайден.
— Какво става, Фабел? Имаш ли да ни съобщаваш още нещо?
— Опасявам се, че да, господин началник. Засега е само предположение, но…
— Но?
— Както вече отбелязах, няма следи от проникване с взлом в жилището на втората жертва, по нищо не личи и че в началото и двете жертви са оказали някаква съпротива на извършителя. Това ни кара да направим извода, че той или е бил въоръжен и ги е принудил да му се подчиняват, или те по някаква причина са му се доверили. Второто означава или че вече са го познавали — което според нас е малко вероятно, ако се съди от психологическия портрет, който съставихме на убиеца, и от това, че двете жертви са живели твърде далеч една от друга и са се занимавали с коренно различни неща…
— А втората възможност? — попита този път Шрайбер.
— Втората възможност е нашият убиец да се облича като човек, който има власт и вдъхва доверие…
— Например? — намеси се отново Ван Хайден.
— Например като полицай… или представител на градската управа…
За миг всички замълчаха. Шрайбер и Ганц си размениха поглед, за който беше трудно да се определи какво точно означава. Ван Хайден седеше като попарен. Лицето на Фолкер беше безизразно.
— Но това не е установено със сигурност, нали?
Въпросът на Ван Хайден прозвуча по-скоро като молба.
— Не, не е. Но трябва да намерим някакво обяснение на факта, че жертвите не са се съпротивлявали на своя убиец и са го допуснали до себе си. Той може би се е представил за майстор и е разказал нещо правдоподобно, но психологическият портрет по-скоро ни навежда на мисълта, че мъжът изпитва наслада от властта, която има над жертвите, а полицейската униформа и значка биха му дали такава власт.
Лицето на Ганц стана още по-червендалесто.
— Сигурен съм, господа, не е нужно да ви напомням, че точно сега полицията в Хамбург е подложена на жестоки нападки в средствата за масово осведомяване. Ето, вчера например обсъждахме доста разгорещено с ръководството на полицията твърдението на журналистите, че в управлението цари расизъм. Последното, от което имаме нужда, е някой маниак да се разхожда по улиците на Хамбург в полицейска униформа и да коли наред жените…
Търпението на Фабел се изчерпа.
— За Бога, господине, какво сме виновни ние, че някакъв психопат е решил да се представя за полицай! И това още далеч не е доказано. Нямаме власт над такива неща…
— Градският съветник Ганц всъщност искаше да каже друго — намеси се Шрайбер. — Че обществеността ще започне да гледа с още по-голямо недоверие на полицаите, ако реши, че някакъв убиец психопат се разхожда в полицейска униформа.