— Да, минаха малко по-рано насам.
— Добре. Благодаря ти, доктор Мьолер — каза Фабел и се запъти към вратата. — Следобед чакам окончателното заключение.
— Фабел!
— Да!
— Има още нещо…
— Какво?
— Стара рана горе на дясното бедро, отдавна зараснала. Белег.
— Достатъчно сериозен ли е, че да ни помогне да установим самоличността?
— Да, според мен увеличава значително вероятността. Но не е само това…
— В смисъл?
Мьолер отново се извърна към компютъра и тракна няколко клавиша.
— Направил съм снимка с дигиталния фотоапарат и съм я приложил към заключението. Ето, виж.
Фабел се взря в екрана. Фотография на бедрото на жената, кожата беше съвсем бяла. Отстрани на бедрото се виждаше белег с нагъната около него кожа. Приличаше на стар блед лунен кратер. Мьолер натисна един клавиш и върху екрана се появи друго изображение. Този път на бедрото отзад. Сега обаче белегът беше не блед, а лъскав и морав. Дължеше се на това, че трупът беше лежал по гръб и от земното притегляне кръвта се бе събрала в най-ниските точки.
— Виждаш ли тук? — Мьолер почука с химикалката по екрана. — Същият белег, само че от другата страна. И двата са съвсем бледи… отпреди пет-шест години. Знаеш ли от какво са?
— Да, знам — отвърна Фабел.
То оставаше да не знае — самият той имаше същите два белега.
Мьолер се облегна на стола.
— Мисля, че това ще стесни малко кръга, докато установявате самоличността й… Все пак не са много младите жени в Хамбург, които през последните години са потърсили лекарска помощ заради огнестрелна рана.
Валеше като из ведро. Въпреки това Фабел усети непреодолимо желание да излезе на чист въздух, така че проливният дъжд и влагата да изчистят дрехите и белите му дробове от спарената миризма на морга. Беше спрял автомобила на няколко пресечки оттам и докато отиде при него, русата му коса се слепна. Фабел подкара към доковете на пристанището. Само след няколко минути небето беше запълнено от крановете по брега и кейовете на Елба. Фабел се обади по клетъчния телефон в службата — искаше да говори с Вернер, но намери Мария Клее, която обясни, че Вернер е отишъл да провери екипа, който държеше под наблюдение Клугман. Фабел й разказа за раната от огнестрелно оръжие върху трупа и я помоли да прегледа внимателно архива на всички болници, клиники и частни лекари в Хамбург от последните петнайсет години. По закон всички лекари, и в обществените, и в частните лечебни заведения, бяха задължени да съобщават в полицията, ако им се наложи да лекуват рана, получена от огнестрелно оръжие. Мария отбеляза, че ако момичето е било проститутка, е напълно възможно да е било ранено при престрелка между престъпни групировки и после да е било лекувано, без това да се отбелязва в регистрите. Фабел сподели, че и това е възможно, но според него е почти изключено.
— Някакви други съобщения? — попита той подчинената си.
— Вернер помоли да ти предам, че е уредил за утре срещата с професор Дорн. За три следобед. — Известно време Мария мълча. — Той какъв е, криминалист ли?
— Не, историк — отговори Фабел. След миг добави: — И мислех, че се е превърнал в история. Нещо друго?
Мария отвърна, че една журналистка, някоя си Анжелика Блюм, го била търсила два пъти. Фабел чуваше името за пръв път.
— Каза ли й да се обърне към пресцентъра?
— Да. Тя обаче настоя, че трябвало да говори на всяка цена с теб. Обясних й, че всички въпроси на средствата за масово осведомяване трябва да минат през пресцентъра, но жената възрази, че не искала да задава въпроси и трябвало да обсъди с теб нещо от изключителна важност.
— Попита ли я какво?
— Разбира се. Но тя ми каза едва ли не да вървя по дяволите.
— Взе ли телефонния й номер?
— Да.
— Добре. Ще се видим, когато се върна. В два и половина имам среща в Отдела за борба с организираната престъпност.
На фона на крановете, надвиснали отгоре, павилионът за закуски при доковете на Елба приличаше на джудже. Помещаваше се в каравана с голям отворен прозорец, който служеше за щанд, и с ярък навес. Беше заобиколен от сложени на еднакво разстояние маси на височината на кръста с чадъри, където неколцина клиенти закусваха или пиеха бира и кафе. До щанда имаше стойка за вестници. Въпреки неугледната обстановка и лошото време павилионът за закуски успяваше да изглежда и ведър, и безупречно чист.
Фабел спря наблизо и притича, за да се скрие от дъжда под навеса. Зад щанда стоеше пълен мъж към петдесетте с червени бузи, бяла престилка и шапка на готвач. Докато Фабел се приближаваше, той се облакъти и зачака.