Ето защо Седми отдел постепенно си беше извоювал славата на служба, където всичко бе строго поверително. Бушуваше война и офицерите в отдела бяха започнали да мислят по-скоро като войници, отколкото като полицаи.
Фабел се доближи до матовата врата и натисна звънеца. Казаха му по високоговорителя над вратата да се представи и той доближи до камерата служебната си карта. Грубият електрически звън и силното щракване потвърдиха, че е допуснат да влезе. На пропуска го чакаше по-възрастен униформен полицай с едро телосложение и бръсната глава.
— След малко ще дойдат да ви вземат, господине — усмихна се той. Но явно беше отвикнал. — Ще ви заведат при главен комисар Бухолц.
Фабел тъкмо беше седнал в тясното пространство, обособено като чакалня, когато се доближи друг едър като канара мъж. Русата му коса беше подстригана съвсем късо, от мускулите платът на черното му поло се беше опънал. През широките рамене беше преметнат светлокафявият ремък на кожения кобур, в който стърчеше голям автоматичен магнум. След като се доближи, мускулестият мъж се усмихна и показа ред съвършени бели зъби. Първото, което изникна в съзнанието на Фабел, беше въпросът: „Дали не хапе?“
— Добър ден, господин главен криминален комисар. Аз съм криминален комисар Лотар Колски, подчинен съм на главен комисар Бухолц.
Фабел се изправи, но и докато се ръкуваше с Колски, го гледаше отдолу нагоре.
— Елате с мен, господин Фабел, ще ви отведа при шефа.
Докато вървяха по коридора, Колски продължи да приказва от любезност. На Фабел всичко му се стори много нереално: той крачеше до огромния въоръжен мъжага, който му говореше за времето и как, макар че сезонът да бил минал, смятал да излезе в отпуск и да отиде да си почине може би на Гран Канария.
От двете страни на коридора имаше еднакви кабинети, където офицерите работеха по двама, единствен Бухолц очевидно разполагаше със самостоятелно помещение. Колски отвори вратата и изчака Фабел да влезе пръв, а докато минаваше покрай него, той изпита чувството, че е незначителен спътник, който кръжи около огромна планета. Зад голямото писалище с компютър отгоре седеше мъж на около петдесет и пет години. Вече оплешивяваше, а малкото останала му черна коса бе подстригана съвсем късо и се сливаше с четината, от която се чернееше долната част на волевото му лице. Носът му очевидно бе чупен многократно. Фабел беше чувал, че в по-младите си години Бухолц е бил боксьор, и сега забеляза по стената отзад снимките в рамки: същото лице, макар по-младо, по-тънко, но също толкова яко тяло. Всяка от фотографиите показваше различен етап от пътя на Бухолц като боксьор аматьор и от преобразяването на носа му. На една от снимките още ненавършилият и двайсет години Бухолц по боксьорски екип държеше високо купа. Отдолу пишеше: „Шампион на Харбург, Хамбург, в средна категория младша възраст, 1964 г.“
— Заповядайте, седнете, господин Фабел. — Бухолц се понадигна от стола и посочи един от двата стола пред писалището. Фабел седна и се изненада, когато Колски придърпа другия стол. — Криминален комисар Колски оглавява групата, която държи под наблюдение Улугбей — обясни Бухолц, — и вероятно ще може да ви каже повече от мен.
— Може би не се налага — подхвана Фабел, — но докато разследваме случая, ми се иска да държим връзка с вашия отдел — очевидно с вас, господин Колски. Смятаме, че жертвата е била проститутка, която навярно е работела за Улугбей… чрез сводника си Клугман, бивш полицай от управлението в Хамбург.
Бухолц и Колски се спогледаха многозначително.
— О, да — каза Колски, — господин Клугман е наш добър познайник. Заподозрян ли е във вашето разследване?
— Не. Поне засега. А трябва ли да е заподозрян?
— Казвате, че става въпрос за сериен убиец. За психопат ли? — попита Бухолц.
— Да… — Фабел разлисти папката и му подаде снимка от местопрестъплението. Бухолц я разгледа мълчаливо и я връчи на Колски, който подсвирна. — Ето какво е забъркал нашият човек — обясни Фабел. — Има ли някакви причини да се занимаем по-отблизо с Клугман?
Бухолц поклати глава и погледна Колски, който сви широките си рамене и каза:
— Не, познавам Клугман от едно време. Той е ченге, което се продаде… Улугбей понякога използва мускулите му, но не си представям Клугман да извърши подобно нещо. Той е наемник, а не психар.