Живееше тук от години. Харесваше му. Жилището се намираше точно там, където студентският квартал — университетът беше само на две крачки — опираше в богатия лъскав Пьозелдорф. В едната посока Фабел можеше да обикаля из безбройните книжарници и музикални магазини по Гринделхоф или да отиде на късната прожекция на някой никому неизвестен чужд филм в кино „Абатон“. В другата посока можеше да се потопи в изтънченото охолство на Милхщрасе с нейните винарни, джазклубове, бутици и ресторанти.
Облаците най-сетне бяха отстъпили небето на слънцето. Фабел се вторачи невиждащо в гледката, под лъжичката го глождеше тъпо безпокойство, от което му се повдигаше. Той отново погледна към Аусеналстер и се опита да попие неговото спокойствие. Панорамата на Хамбург, която се беше ширнала зад прозорците на жилището, му се видя някак похлупена. Той насочи поглед към хоризонта, после го плъзна като лъча на фенер по познатата гледка: огромното огледало на реката, отразила стоманеното небе, зелените площи, осеяли града, подредените спретнати жилищни сгради и учреждения, разположили се като улегнали самодоволни еснафи, които наблюдават как напредва денят. Днес гледката не вдъхна спокойствие на Фабел. Днес това не беше „другият“ Хамбург, откъснат от града, където той работеше. Днес, докато се взираше, Фабел усети как градът, който обичаше, се слива с града, който пазеше. Някъде там се спотайваше нещо чудовищно. Нещо зло. Нещо, белязано с такова насилие и злост, че на Фабел му беше трудно да го свърже с човешко същество.
Той се върна в кухнята и си наля още кафе. Докато минаваше покрай телефона, натисна копчето за съобщенията. Бездушният електронен глас оповести, че има три нови съобщения. Първото беше от „Хамбургер Моргенпост“, искаха да чуят мнението му за последното убийство. Как, да го вземат мътните, се бяха добрали до домашния му телефон? А и вече трябваше да знаят, че е безпредметно, и се налага да изчакат официалното изявление. Останалите две съобщения бяха от друга журналистка, Анжелика Блюм. Името, което Мария му беше споменала. Тонът й беше странен, настойчив. Вместо да иска от Фабел някакъв коментар, във второто съобщение тя беше отсякла: „Трябва да поговорим на всяка цена…“ „Нов подход, няма що — помисли Фабел. — Не се занимавай с нея.“
Изпи кафето и отиде при телефона. Обади се на двама души. Първо на Вернер в службата: той разговаряше по другия телефон и Фабел му остави съобщение, че тръгва към тях. За да набере втория телефон, той стисна слушалката между рамото и ухото си и затърси в бележника номера. Телефонът звъня дълго, докато отсреща отговорят.
— Ало!
— Махмут? Фабел е. Трябва да се срещнем…
— Кога?
— На туристическите корабчета. В седем и половина…
— Добре.
Фабел затвори, пъхна бележника обратно в джоба на якето и включи телефонния секретар. Тръгна да излиза, но се върна и прослуша още веднъж съобщенията. И този път чу телефона на Анжелика Блюм — започваше с 040, значи беше хамбургски. Сега вече си го записа върху листовете отстрани на апарата. За всеки случай.
Стъпките му в кънтящия вход тъкмо бяха заглъхнали, когато телефонът иззвъня. След две позвънявания се включи телефонният секретар със записаните напътствия на Фабел: който се обажда, да остави след сигнала съобщение. Гласът беше на жена, която изруга наистина отчаяно: „Мамка му“, и затвори.
Сряда, 4 юни, 4,30 ч. следобед,
хотел „Алтона Кроне“, Хамбург
Пристигна на рецепцията едва ли не царствено. Високият слаб мъж към осемдесетте, облечен в светлосив шлифер и по-тъмносив официален костюм, беше заобиколен от цял облак едри като канари бодигардове в черни кожени якета. Вървеше изправен, като мъж, с двайсетина години по-млад, а острите му черти, гърбавият нос и гривата гъста коса с цвят на слонова кост му придаваха аристократичен нагъл вид.