Не бяха заловили убийците й и тя се бе присъединила към легиона убити, който прекосяваше с упрек сънищата на Фабел. Видеото беше заснето някъде наблизо, зад някой от тези слепи прозорци. Може би сега, докато минаваха с автомобила, се снимаше друго такова видео.
След поредния завой Фабел се озова на улица, от двете страни на която имаше четириетажни жилищни блокове. От тази внезапна нормалност му се стори, че се е загубил. Още един завой: поредните жилищни блокове, тук обаче дойде и краят на нормалността. Около полицейския кордон се беше събрала малка тълпа, а той на свой ред беше опасал няколко полицейски автомобила, спрени пред нисък блок от петдесетте години.
Фабел натисна клаксона и през навалицата при тях дойде униформен полицай. Това беше обичайната тълпа от хора без самоличност, с любопитни или безизразни лица. Някои бяха по пеньоари, халати и пантофи, явно бяха изскочили от апартаментите наоколо, други бяха застанали на пръсти или проточваха вратове, за да видят какво става.
Фабел забеляза стареца вероятно защото беше свикнал до болка с тези тълпи. Докато пъплеше с автомобила през насъбралите се, видя мъжа: наближаваше седемдесетте, беше нисък, най-много метър и шейсет и пет, но беше як и набит. Лицето му наподобяваше плоскост, по която изпъкваха острите ъгли най-вече на издадените скули под малките пронизващи зелени очи, очи, които в слабата светлина на уличните лампи и фаровете сякаш излъчваха ярък студен блясък. Беше източно лице, някъде от района на Балтийско море, от Полша или още по-нататък. За разлика от другите в изражението на стареца се долавяше нещо повече от нехайно зловещо полулюбопитство. Пак за разлика от другите мъжът не гледаше към полицаите, които се суетяха пред жилищния блок: беше се вторачил право във Фабел през прозореца на беемвето. Униформеният полицай застана между стареца и автомобила на Фабел, наведе се и надзърна точно когато инспекторът му показа служебната значка на криминалната полиция. Мъжът изкозирува и махна на един от колегите си да вдигне лентата и да пусне Фабел. Когато полицаят се дръпна, Фабел се опита да открие възрастния мъж със светещите очи, но него го нямаше.
— Видя ли онзи старец, Вернер?
— Какъв старец?
— А вие? — извърна се Фабел към Ана и Паул.
— Не, шефе, съжалявам — отговори жената.
— Какво за този старец? — полюбопитства Паул.
— А, нищо…
Фабел сви рамене и подкара към другите полицейски автомобили, струпани пред входа на жилищния блок.
До апартамента имаше три стълбищни площадки. Стълбището беше окъпано в слабата светлина на аплиците по стените на всяка площадка. Докато Фабел и хората му се качваха, от време на време се налагаше да се отдръпнат встрани, за да направят място на униформените полицаи и криминалистите. Всеки път забелязваха колко вглъбени, мрачни и смълчаните са те. Някои бяха бледи като платно не само от неприветливата електрическа светлина. Фабел се досети, че в горния край на стълбите ги чака нещо не особено приятно.
Младият униформен полицай се бе навел като бегач, който току-що е участвал в маратон: беше опрял кръста си върху рамката на вратата, беше присвил леко крака, беше се подпрял на коленете си и беше отпуснал надолу и напред глава. Дишаше бавно, с усилие и гледаше втренчено пода под краката си сякаш за да не пропусне нито една драскотинка и петно по цимента. Едва в последния момент усети присъствието на Фабел. Той му показа овалната значка на криминалната полиция и младежът се изправи сковано. Отметна гъстата си разрошена червеникаворуса коса и Фабел видя, че зад съзвездието лунички е съвсем блед.