Появата му във фоайето беше възвестена от цяла канонада фотографски светкавици. За да имат по-добра видимост, някои от фотографите започнаха да подскачат зад обръча от мускули и черни кожени якета, един дори се просна на мраморния под.
Когато високият мъж отиде при администратора, облакът от бодигардове се разтвори, за да го пусне. Администраторът от рецепцията, който се беше нагледал на какво ли не: на рокгрупи, политици, кинозвезди и милиардери със самочувствие, огромно точно като банковите им сметки, не вдигна очи, докато групичката не застана точно пред него. Сетне попита с учтива, но и отегчена усмивка:
— Какво обичате, драги господине?
— Имам резервация…
Високият мъж говореше с кънтящ властен глас. Администраторът от рецепцията продължи да излъчва чудовищно безразличие.
— Името, ако обичате? — попита той, макар и да го знаеше много добре.
Високият мъж издаде челюст, като отметна назад глава и погледна властно иззад орловия си нос администратора, сякаш бе поредната му плячка.
— Айтел — отговори мъжът. — Волфганг Айтел.
През множеството се промуши журналист, размъкнат мъж към четирийсетте с теме, което проблясваше под паяжината нехайно сресани руси кичури.
— Господин Айтел, наистина ли смятате, че синът ви има някакви шансове да стане кмет? Хамбург все пак се слави с либералните и социалдемократическите си традиции…
Очите на Айтел изстреляха лазерен лъч от презрение и високомерие.
— Важно е какво мислят жителите на Хамбург, а не какво им казват да мислят хора като вас. — Айтел надвеси хищнически лице над репортера. — Жителите на Хамбург купуват списанието на моя син… „Шау Мал!“ се превърна в глас на обикновения човек от улицата. Жителите на Хамбург искат да бъдат чути — те заслужават да бъдат чути. Синът ми ще направи всичко възможно да бъдат чути — от страниците на „Шау Мал!“, чрез самия него — като градски съветник, а накрая и като кмет.
— И какво послание ще отстоява той от тяхно име? — намеси се една журналистка: привлекателна жена на около четирийсет и пет години с късо подстригана светлокестенява коса. Беше облечена в скъп черен костюм на „Шанел“, с пола, достатъчно къса, за да се виждат все още стегнатите й красиви крака.
Тя протегна диктофона иззад един от бодигардовете, който сложи възпиращо едрата си длан върху рамото й.
— Махнете ръката, Schatzchen[7], или ще ви съдя за посегателство срещу личността — дрезгавият й глас прозвуча спокойно, но и точно толкова заканително.
Ръката беше махната. Айтел се извърна към журналистката. И тя като него говореше с южняшки акцент. Айтел тракна с токове и кимна отсечено, сякаш се кланяше.
— Gnadige Frau[8]… разрешете да отговоря на въпроса ви. Посланието, което моят син ще отстоява — посланието на жителите на Хамбург, — е просто. То е, че на Хамбург вече му е дотегнало от тълпите имигранти, от наркопласьорите, които тровят децата ни, от ширещата се престъпност, от чужденците, които заемат работните ни места, опропастяват културата ни и превръщат Хамбург — а и другите прекрасни германски градове — в клоака на престъпността, проституцията и наркотиците.
— Значи обвинявате чужденците?
— Всъщност ви казвам, уважаема госпожо, че прехваленият експеримент с многообразието от култури, отстояван толкова ревностно от социалдемократите, се провали. За съжаление сега сме принудени да живеем с този провал. — Айтел се изпъчи и се поизвърна към рецепцията, като погледна над главите на бодигардовете и превърна отговора си в нещо като обръщение към насъбралите се. — Докога ще търпим това постоянно покушение срещу живота на честните германци? Цялата тъкан на обществото ни е разядена. Никой не се чувства в сигурност и безопасност…
Айтел пак се извърна към журналистката и се усмихна. Лицето й под гъстата светлокестенява коса беше волево, с големи пронизващи зелени очи, с месести устни с яркочервено червило и добре очертана челюст. Тя не отвърна на усмивката му.
— Господин Айтел, списанието на сина ви „Шау Мал!“ се слави с това, че набляга на сензациите и често пъти… как ли да се изразя… представя едностранчиво сложните наболели политически въпроси. Можем ли да обобщим по този начин политическите възгледи на съюза „Германия за германците“?
Всеки въпрос се разбиваше в стената на добронамереността на Айтел и бързо и неотклонно я подкопаваше. Усмивката не помръкна, но тънката горна устна на мъжа се сви в нещо, което съвсем не изразяваше дружелюбно отношение.
— Има сложни въпроси, има и прости. Това, че обществото ни е покварявано от чужди елементи, е прост въпрос. И има прост отговор.