— Изгонването им ли? Или под „просто“ решение вие разбирате „окончателно“? — попита другият журналист, който се беше наклонил към Айтел.
Той не му обърна внимание и продължи да гледа с пронизващ като лазерен лъч поглед жената.
— Уместен въпрос, господин Айтел. Ще отговорите ли на него? — Журналистката замълча, но не го изчака да даде отговор. — Или може би предпочитате да обясните защо, при положение че и двамата със сина ви сте настроени толкова много срещу чужденците, групировката „Айтел“ преговаря за закупуването на недвижими имоти тук в Хамбург с източноевропейски капитали?
За стотна от секундата Айтел като че ли се обърка. После в очите му се мерна нещо мрачно и злобно.
Точно тогава във фоайето влезе втора група. По-малка. По-достолепна. По-малко мускули и повече деловитост. Айтел се извърна към нея, без да отговаря на въпроса.
— Татко!
До Айтел се приближи набит мъж, висок най-много метър седемдесет и два, с гъста тъмна коса и красиво лице, прорязано от широка усмивка. Стисна му ръката, разтресе я и положи другата си длан върху рамото на по-високия мъж.
— А това, уважаема госпожо, е синът ми. Норберт Айтел, следващият кмет на Хамбург!
Отново блеснаха фотографски светкавици.
Журналистката се усмихна, но не за поздрав, а от учудване колко различни на външен вид бяха бащата и синът.
— Познавам вече Норберт, разбира се…
Тя пак се усмихна и протегна ръка на по-ниския и по-млад Айтел. Той отвърна на усмивката и й целуна ръка.
— Извинявайте — намеси се възрастният Айтел, — но се опасявам, че ни предстои да обсъдим много важни неща.
Двамата кимнаха отсечено. По-възрастният протегна ръка.
— Не отговорихте на въпроса ми, господин Айтел — напомни спокойно журналистката.
— Може би някой друг път. За мен беше удоволствие, уважаема госпожо…
Журналистката се отдалечи с усмивка. „Уважаема госпожо…“ Лично тя би се обърнала така към някоя строга възрастна аристократка.
Докато Айтел — баща и син — я гледаха как върви през фоайето към изхода, усмивката на Волфганг Айтел беше изместена от по-хищнически израз и, без да се обръща към сина си, попита:
— Коя беше тази, Норберт?
— Тази ли? Журналистка на свободна практика… доста уважавана, сътрудничела е на „Шпигел“ и „Щерн“.
— Името… — Прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като въпрос.
— Блюм… Анжелика Блюм.
Сряда, 4 юни, 6,45 ч. вечерта,
магистрала 73, Хамбург-Куксхафен
Страхът го прониза като електрически ток. Приятен страх, който го погъделичка по главата и от който усети тежест в гърдите. Сам беше избрал да го направи и нито за миг не съжаляваше, че е поел всички рискове.
Свали първо едната, после и другата си ръка от волана, избърса потта, избила по дланите му, и отново насочи вниманието си към пътя. Само това оставаше — да му направят пътна проверка или да стане дребно произшествие. Да спука гума и патрулът по аутобана да му се притече на помощ. И всичко щеше да приключи. Намести огледалото за обратно виждане, така че да провери какво прави жената. Беше се свлякла на задната седалка. Звучното й дишане беше дълбоко, но неравномерно, със свистене. Мамка му! Дали не беше прекалил с дозата? „Само да не вземеш да умреш — изруга, понеже знаеше, че жената не може да го чуе. — Стой жива още два-три часа, тъпа кучко!“
Сряда, 4 юни, 7,40 ч. вечерта,
Аусеналстер, Хамбург
Увеселителното корабче, което потегляше в седем и половина вечерта, проблясваше като златно под залязващото слънце, удържало най-после победа над дъжда. Фабел беше застанал на палубата и се бе подпрял на перилата. Нямаше много пътници, а на палубата седеше само възрастно семейство, разположило се на една от пейките. Двамата просто наблюдаваха водата, не говореха, не се докосваха, не се поглеждаха. На Фабел му се стори, че им е останало да споделят единствено самотата, и за миг се замисли, че откакто се бе развел, самотата му бе станала пълна. Несподелена и необратима. Беше се срещал с доста жени, но с всяка нова връзка се появяваше и силната болка, нещо като вина, след което връзката се разпадаше. Фабел търсеше нещо, за което да се залови, нещо, което да внесе усещането за смисъл, но така и не го намираше. Беше израсъл сред сплотените лутерани в Източна Фризия, където хората се женеха до гроб. За добро или — доста често — за лошо. Никога не му беше хрумвало, че ще бъде друго освен съпруг и баща на пълен работен ден. Това беше постоянна величина в живота му, точка на равновесие, както работата в полицията. После жена му Ренате беше махнала жалона на брака от живота му и от много, много отдавна Фабел имаше чувството, че се е загубил. И сега, пет години след развода, споделеше ли леглото на някоя жена, имаше чувството, че върши малко прелюбодейство, че изневерява в брак, който отдавна не съществуваше.