— А, да, Английския комисар… Забравих, че ви наричат така…
Фабел също се засмя.
— Наполовина шотландец съм. Майка ми беше шотландка и за малко да ме кръстят Йън. Ян е някакъв компромис. При всички положения мнозина в Хамбург се чувстват поне малко англичани. Наричат града най-източния квартал на Лондон… Сигурен съм, че вие, като човек от юга, разбирате какво имам предвид…
Сузане остави чашата.
— О, да… Не очаквах да изживея културен шок, без да напускам Германия, но трябва да призная, че когато пристигнах от Мюнхен, имах чувството, че съм се преселила в чужда държава. Хората тук понякога са малко…
— Англосаксонци, нали?
— Смятах да кажа „сдържани“… но да, сега, след като поживях известно време тук, разбирам защо наричат така жителите на Хамбург… — Тя отпи отново от виното. — Но тук ми харесва. Градът е страхотен.
— Така е. — Фабел погледна към водата. — Откога живеете в Хамбург?
— От две години… не, вече близо три. Свикнах.
— Какво ви доведе тук? Работата или мъжът ви е оттук?
Тя се засмя на прозрачния му въпрос. Фабел също прихна.
— Не, господин Фабел… Не съм омъжена… не съм обвързана по никакъв начин. Преместих се тук заради работата, която ми предложиха в Института по съдебна медицина. А чрез него ми предложиха да стана консултант към полицейското управление на Хамбург. — Тя се наведе напред, облакъти се на масата, сплете пръсти и подпря на тях брадичката си. — А как госпожа Фабел се отнася към прекалено дългото ви работно време.
Фабел се засмя на въпроса, породен от собствената му недодяланост.
— Няма госпожа Фабел. Вече. Разведен съм от около пет години.
— Извинявайте… не исках да…
Фабел вдигна ръце.
— Не се притеснявайте. Свикнал съм. За една съпруга е трудно да се примири с такъв живот… а моята си намери друг… който бе до нея, докато мен ме нямаше.
— Наистина съжалявам.
— Казах ви вече, не се притеснявайте. Имам красива дъщеря, която винаги е с мен, когато може.
И двамата замълчаха. Разговорът най-неочаквано бе приел твърде личен обрат и те не знаеха как да се върнат назад. Сузане погледна през водата към площада със сградата на кметството, а Фабел побутна с вилицата едно от парчетата херинга в чинията. След няколко мига мълчание двамата заговориха едновременно.
Сузане се засмя.
— Вие пръв…
— Канех се да попитам… — подхвана Фабел, но усети, че говори прекалено плахо, и продължи по-уверено: — Виждам, че сега нямате време, и затова искам да ви поканя някой път на вечеря…
Сузане грейна в усмивка.
— С удоволствие. Дали да не го направим другата седмица? Обадете ми се в службата да се разберем. — Тя си погледна часовника. — Господи, по това време трябваше да бъда на друго място… благодаря за виното, господин Фабел…
— Наричайте ме Ян…
— Благодаря за виното, Ян… Нали ще се обадите следващата седмица?
Фабел стана от стола и се ръкува с жената.
— На всяка цена…
Изпрати я с поглед, докато тя вървеше през безистена и влизаше ту в златистата слънчева светлина, ту в сенките, хвърляни от колоните. Бирата и умората се сляха и създадоха усещането за нереалност. Дали Сузане наистина беше казала „да“?
Сряда, 4 юни, 9,00 ч. вечерта,
Аусендайх край Куксхафен
Тя имаше чувството, че е изгубила връзка с тялото си, с нещата наоколо, със света. Съзнанието й беше обръгнато с дебела лепкава пелена. Понякога тя изтъняваше и момичето възприемаше нещата нормално, после пелената пак я обвиваше отвсякъде и затулваше света наоколо. Момичето се дразнеше от това, но ядът му беше притъпен от тинята, която се бе напластила върху всяко усещане и движение. Падна отново. Усети как по лицето му полепват влажни листа и в устата му влиза спарена кал. Беше заобиколено от дървета. Даваше си сметка, че би трябвало да знае как се казва място като това, ала думата „гора“ беше прекалено далеч и изискваше прекалено голямо умствено усилие, за да изникне отново. Момичето полежа миг-два, после се изправи с олюляване, направи няколко крачки и отново се свлече. Тинята, вече гъста и черна, и този път обгърна съзнанието на младата жена и тя отново изпадна в несвяст.
Когато дойде на себе си, беше станало по-тъмно. В нея надделя инстинкт, прекалено силен, за да бъде притъпен от наркотика, и младата жена отново се изправи, залитайки. Отпред се виждаха светлини. Движещи се светлини, които трепкаха между стволовете на дърветата. Точно инстинктът тласна жената към светлините, а не ясната мисъл, че отпред има път, помощ, избавление. Тя се препъна още два-три пъти. Сега обаче светлините я привличаха, сякаш я теглеха с въже. Земята отдолу стана по-равна, вече нямаше толкова коренища и клони, които да я спъват. Светлините станаха по-големи. По-ярки.