Съзнанието й се избистри точно преди камионът да я удари. Тя чу воя на спирачките и се взря с широко отворени, но не и уплашени очи във фаровете, които се носеха с бясна скорост към нея. Обзе я единствено изненада: не проумяваше как така знае, че ще умре, а изобщо не е уплашена.
Сряда, 4 юни, 11,50 ч. вечерта,
Алтона, Хамбург
Повечето служители и посетители в магазините си бяха тръгнали и в подземния гараж на „Паркхаус“ почти нямаше автомобили. Гумите на сааба изскърцаха тихо, докато колата взимаше стръмния рязък завой от входа към гаража — квадратно пространство с колони. Но вместо да паркира, шофьорът спря насред платното, угаси фаровете и остана само на габарити.
Един мерцедес, който не се виждаше от колоните, потегли рязко и спря, когато предницата му почти опря в сааба. Сега и двата автомобила не можеха да се измъкнат бързо. Първи слязоха турците от мерцедеса. Трима с едро телосложение. Двама застанаха от двете страни на мерцедеса, като оставиха вратите отворени и сложиха ръце върху тях — да им служат за нещо като щит.
Третият турчин, по-възрастен и облечен по-скъпо от другите двама, отиде при сааба, наведе се и почука по прозореца. Чу се как стъклото се смъква автоматично.
После екна силен пукот.
Двамата турци, застанали при мерцедеса, видяха как кръвта се разхвърчава на ветрило от тила на по-възрастния мъж, когато куршумът, изстрелян от вътрешността на сааба, излезе от черепа му. Преди да успеят да помръднат, чуха още силни изстрели, които изтътнаха бързо, като градушка по покрив, и този път дойдоха някъде отзад.
И те като възрастния турчин издъхнаха още преди да паднат на земята.
От мрака зад мерцедеса на турците изникнаха двама високи мъже, и двамата руси. Единият се зае да събира гилзите от пода на гаража, другият се приближи спокойно до труповете на тримата турци и изстреля в главите им по един последен куршум. После също се наведе, вдигна гилзите и ги пусна в джоба на коженото си манто. Сетне двамата отидоха при сааба, като пътьом махнаха заглушителите на полуавтоматичните си пистолети. Прекрачиха нехайно труповете и се качиха отзад в автомобила, който после зави внимателно на едно от свободните места за паркиране и подкара към изхода.
Четвъртък, 5 юни, 10,00 ч.,
Пьозелдорф, Хамбург
Сега между Фабел и събитията от предния ден се простираше нощта, обзета от дълбок сън без сънища. Но когато се събуди, усети, че умората пак се е впила в костите му. Изпълни вяло обичайния ритуал на бръсненето, душа и обличането. На изтривалката беше оставен брой на „Хамбургер Моргенпост“, който Фабел метна на масичката в антрето, без да го разлиства.
Отиде да изпие кафето си при огромните прозорци, вперил невиждащ поглед в Хамбург. Градът беше похлупен от стоманеното небе, изсмукало цвета от водата, парковете и сградите, но едва загатнатият намек за розово зад облаците обещаваше нещо по-добро за деня. „Ти си някъде там — помисли Фабел. — Под същото небе и чакаш да го извършиш отново. Изгаряш от нетърпение да го направиш пак. А ние изгаряме от нетърпение да допуснеш грешка.“ Мисълта го блъсна като с юмрук в корема.
Докато гледаше небето и отпиваше от кафето, Фабел прехвърли наум онова, с което разполагаха дотук. Имаше всички парчета на пъзела: продажно бивше ченге; проститутка, убита по особено жесток начин; още една жертва преди четири месеца, която като че ли не беше свързана по никакъв начин с второто убито момиче; социопат маниак, който твърдеше в електронни писма, че точно той е извършил убийствата. Но всеки път, когато Фабел се опиташе да напасне парчетата, те се застъпваха едно с друго и се разместваха. На пръв поглед всичко се връзваше, ала някъде в тъмните дълбини на съзнанието му постоянно мигаше яркочервена предупредителна светлинка.
Допи кафето. Пое си дълбоко въздух, като се опита да запечата в мислите си и гледката към реката, после се обърна, взе якето и ключовете си и тръгна към службата.
В просторното фоайе на полицейското управление завари трескаво суетене. Покрай него като призраци се стрелнаха десетина полицаи със сиво-черни униформи, които, стиснали очилата и шлемовете си, се отправиха към бронирания автомобил, чакащ отпред. Фабел подмина Бухолц и Колски, погълнати от разговора с един от шефовете на полицията, който държеше сини листове в ръка. И двамата погледнаха към Фабел и кимнаха отсечено и мрачно. Фабел също им кимна и макар да изгаряше от любопитство да разбере какво става, видя върху лицата на всички мрачна решителност и предпочете да не задава излишни въпроси. От асансьора слезе човекът от разузнаването Герд Фолкер заедно с още четирима угрижени мъже. Фолкер се усмихна едва доловимо на Фабел и му пожела „добро утро“, сетне продължи нататък като хала.