След като слезе от асансьора, Фабел срещна в коридора на отдел „Убийства“ Вернер.
— Какво става?
Вернер му пъхна в ръцете брой на „Моргенпост“, отворен на съответната страница.
— Ерсин Улугбей е мъртъв. Наистина професионално убийство.
Фабел подсвирна тихо. Върху снимката в „Моргенпост“ се виждаше човек в скъпо сако, проснат на опръскания с кръв и смазка цимент. В статията не пишеше нищо за подбудите, но се казваше, че една от трите жертви е Ерсин Улугбей, „известен бос в подземния свят на Хамбург“. Още не била установена самоличността на другите две жертви — и двамата мъже, вероятно от турски произход. Фабел не се изненада, че долу се бе натъкнал на толкова много мрачни лица.
— Ужас. Явно ще избухне кървава война.
— Очевидно се готвят за това — съгласи се Мария Клее, която беше застанала до Фабел. Вдигна кафето, което държеше. — Искаш ли?
Фабел поклати глава.
— Цялото управление гъмжи от хора от Седми отдел и Федералната разузнавателна служба — каза той. Мария се засмя. — Всички в черни кожени якета от отдели, чиито имена се изричат шепнешком, са се изсипали тук и се суетят като попарени.
— Защо ли изобщо си правят труда — сви рамене Вернер. — Най-добре да оставят ония копелдаци да се избият помежду си. Така ще си спестим много време и главоболия.
— За съжаление, Вернер, съществува такова нещо като кръстосан огън — отговори Фабел и му върна вестника, — а кръстосаният огън винаги предполага и невинни жертви сред минувачите.
— Дори и да е така, лично аз не бих пролял и една-единствена сълза за такива боклуци.
Фабел тръгна към кабинета и ги попита:
— Имате ли малко време? Седна зад писалището и покани с жест Мария и Вернер да се разполагат. — Има ли нещо ново за жертвата от вчера?
— Нищо — отговори Мария. — Проверих пръстовите отпечатъци в архива и на Хамбург, и на Министерството на вътрешните работи. Момичето няма досие в полицията. Не открих нищо и за огнестрелната рана. Не успяхме да установим да е участвала в престрелка в Хамбург през последните петнайсет години.
— Тогава разширете обхвата.
— Вече го правя, шефе.
— Ана и Паул поеха наблюдението на Клугман — допълни Вернер. — Прибрал се е направо вкъщи и оттогава не е ставал от леглото. По последни сведения завесите още са спуснати и няма никакви признаци на живот.
— Научихме ли нещо ново от съседите на момичето в жилищния блок? Някой да е споменавал, че е забелязал по-възрастен мъж с вид на славянин?
— За кого говорим? — попита Мария.
— Когато пристигнахме на местопрестъплението, Ян е забелязал сред зяпачите някакъв човек — обясни Вернер.
— Нисък такъв, към шейсетте, може би и по-стар… прилича на чужденец. Той ли? — попита Мария.
И Фабел, и Вернер я погледнаха.
— Видя ли го?
— Пристигнах на местопрестъплението петнайсетина минути преди вас, не помните ли? Вече се беше събрала малка тълпа и аз забелязах този мъж на стотина метра от нея, задаваше се откъм Санкт Паули. Приличаше малко на Хрушчов… нали се сещате, съветски президент, или както там го наричат, от шейсетте години.
— Точно той — потвърди Фабел.
— Извинявай, но тогава не се замислих. Мъжът нямаше вид на човек, който бяга от местопрестъплението. А и там най-малко от час имаше хора. И през ум не ми е минало, че може да е извършителят… Смяташ, че той е извършил убийството ли?
— Не… — Фабел се свъси. — Не знам… старецът просто биеше на очи. Вероятно не е извършил нищо. Но очевидно не беше от квартала, ето, и ти си го видяла да идва от друго място. Искам да го издирим и проверим, за да сме сигурни.
— Ще поразпитам — обеща Вернер.
— Опитайте се да разберете и дали някой от съседите е забелязал непосредствено преди убийството в района да се навърта полицай. Но, за Бога, внимавайте… Само това остава — хората да си помислят, че подозираме някого от нашите.
— Разбира се, но е възможно той да не е бил униформен — напомни Мария. — Може просто да се е сдобил отнякъде с полицейска карта или значка.
— Да, така е… ако изобщо се е представял за полицай. Но една униформа би му осигурила безпрепятствен достъп. Струва си да опитаме.