След като Вернер и Мария излязоха от кабинета, Фабел се опита да се свърже с Махмут по клетъчния му телефон. Всеки момент щеше да избухне кървава гангстерска война, а Фабел беше изпратил турчина невъоръжен право на предната линия. Телефонът звъня дълго, накрая се включи гласовата поща на Махмут.
— Аз съм. Звънни ми. И забрави за услугата, за която те помолих.
Фабел затвори.
Четвъртък, 5 юни, 10,00 ч. сутринта,
държавната болница в Куксхафен
Униформата на Макс Зюлберг не му стоеше добре. Всъщност не му бе стояла добре и през двайсет и петте години, откакто работеше в полицията, главно в участъка в Куксхафен. През това време бавно се беше преобразил от кльощав и неугледен в пълен и неугледен. Сега жълтата служебна риза с цвят на горчица и с къси ръкави се беше опънала около кръста и се бе намачкала при гърдите и гърба, а униформените панталони изглеждаха така, сякаш отдавна не бяха виждали ютия. Зюлберг изглеждаше от полицаите, които обикновено ходят да се оправдават пред шефа, но от двете златни и едната зелено-бяла нашивка на раменете му се виждаше, че шефът всъщност е самият той.
Беше нисък плешивеещ мъж с дружелюбно весело лице, което всеки момент може да грейне в усмивка. Онези, които живееха в равнината, опасана от пясъчната дъга на Куксхафен от Беренш-Аренш до Алтенбрух, познаваха това лице и му се доверяваха.
Сега задължителната усмивка на Макс я нямаше, а на ярката светлина в моргата лицето му беше бледо като тебешир. До него стоеше доктор Франц Щерн, слаб красив лекар с гъста черна коса, който изглеждаше безупречно до неугледния полицай. Пред тях, на студената метална количка лежеше размазаното тяло на Петра Хайне — деветнайсетгодишна студентка от Хеммоор. Макс Зюлберг беше полицай от доста време и дори в Куксхафен това означаваше, че се е нагледал на смърт и насилие. Но докато се взираше в безжизненото лице на момичето, само около година по-голямо от дъщеря му, той усети непреодолимия инстинктивен порив да намери възглавница, нещо, каквото и да било, и да го подложи под главата й. Да й каже нещо. Да я утеши. Тя обаче не можеше да бъде утешена. Макс поклати тъжно глава.
— Колко жалко!
Щерн въздъхна.
— Какво е търсела толкова далеч на онзи път?
— Мога само да се досещам. Нека изчакаме аутопсията, но според мен е била дрогирана. Шофьорът на камиона каза, че когато е изскочила пред него, сякаш изобщо не е осъзнавала какво прави. Той очевидно не е успял да стори нищо, за да не я премаже, сега обаче не може да си го прости. Клетият човек!
— Съобщили ли са на родителите? — попита Щерн.
— Тръгнали са насам. Момичето не е носело дамска чанта или документи за самоличност, но е имало гривна с медицинските данни при спешен случай.
Без да се замисля, Щерн погледна китката на момичето. Беше глупаво да го прави, разбира се, защото полицаите бяха свалили гривната и я бяха прибрали, но нещо привлече погледа му и той се свъси, при което черните му вежди образуваха права черта над очите. Наведе се напред.
— Какво има? — попита Зюлберг.
Без да отговаря, Щерн обърна ръката на момичето и огледа китката. Насочи вниманието си към десния глезен, после към левия глезен и лявата китка.
Зюлберг въздъхна нетърпеливо.
— Какво има, доктор Щерн?
Той вдигна китката на момичето. Полицаят сви рамене.
— Къде трябва да гледам? Не виждам…
— Погледнете по-внимателно.
Зюлберг извади от джоба на униформената риза очилата за четене и си ги сложи. Наведе се да огледа китката на момичето и му се повдигна от миризмата на мъртвец. После видя драскотините по кожата и почти незабележимата червенина около китката.
— Същото е и по глезените… — обясни Щерн.
— Ужас… — Зюлберг махна очилата. — Била е вързана.
— Точно така — потвърди Щерн, — но не се е съпротивлявала и не се е опитвала да се отвърже. Предполагам, че е била в унес или в безсъзнание. Това обяснява защо не е била на себе си и е излязла точно пред камиона.
Мускулите по лицето на Зюлберг се изопнаха, от което то стана по-кораво.
— Няма да чакам цялостната аутопсия, доктор Щерн. Вземете още сега кръв за изследвания.
Четвъртък, 5 юни, 12,00 ч. на обяд,
полицейското управление на Хамбург
От блясъка в очите на Вернер Фабел разбра, че става въпрос за нещо важно.
Вернер подхождаше последователно и целенасочено към полицейската работа за разлика от шефа си, който се осланяше по-скоро на интуицията. Вернер беше по подробностите, а Фабел — по цялостната картина. Точно заради тази разлика двамата се бяха сработили толкова добре. Фабел се дразнеше само от нежеланието на Вернер да включи и Мария Клее с нейните аналитични умения. И сега от вида на Вернер Фабел разбра, че е надушил в някое малко ъгълче на разследването следа, по която си заслужава да тръгнат.