— Извинявайте, господин главен комисар, не ви видях.
— Не се притеснявайте. Добре ли сте? — Фабел се взря в лицето на младежа и сложи ръка върху рамото му. Полицаят се поотпусна и кимна. Фабел се усмихна. — Това първото убийство ли ви е?
Младият полицай го погледна право в очите.
— Не, господин главен комисар. Не ми е първото. Но е най-ужасното… Никога досега не съм виждал такова чудо.
— Опасявам се, че аз също — отбеляза Фабел.
Паул Линдеман и Ана Волф също се бяха качили по стълбището и спряха при Фабел и Вернер. Един от криминалистите връчи на всеки чифт светлосини найлонови терлици и бели хирургични ръкавици. След като ги сложиха, Фабел кимна към вратата на жилището.
— Да влизаме ли?
Първото, което му направи впечатление, беше, че всичко вътре свети от чистота. Малкото антре явно беше боядисано съвсем наскоро. Цветът наподобяваше бледожълто масло: приятен, но някак безлик, бездушен, анонимен. В антрето имаше три врати. Точно вляво от Фабел беше банята. Той надзърна набързо и видя, че и тя като антрето е малка, чиста и ремонтирана. Сякаш почти не беше използвана. Фабел забеляза, че по малкото лавици и плоскости ги няма обичайните шишенца и тубички, които придават някакъв облик на една баня. Втората врата беше широко отворена и зад нея очевидно беше основното помещение в жилището: нещо като хол и спалня едновременно. То също беше малко и изглеждаше още по-тясно от полицаите и криминалистите, които сновяха вътре: всеки си вършеше работата в някакъв странен танц с останалите, които вдигаха ръце и се разминаваха като в тромав балет. След като влезе вътре, Фабел забеляза, че всички лица са мрачни — нещо, което очакваш при такива обстоятелства, но което всъщност виждаш рядко. Обикновено се долавяше някакъв черен хумор, неуместен и може би наглед лековат, но именно той позволяваше на хората, занимаващи се със смъртта, да останат недокоснати от нея. Но не и тези полицаи тук. Този път смъртта се беше пресегнала и ги беше застигнала, беше се вкопчила с костеливи пръсти в сърцата им.
Фабел се извърна към леглото и разбра защо. Някъде зад него Вернер изруга тихо:
— Мамка му!
Стояха пред взрив в червено. От разлетялата се кръв леглото беше обагрено в алено, имаше пръски и по килима и стената. Завивките бяха наквасени с тъмна лепкава кръв и дори във въздуха се стелеше тежката й сладникава миризма. В сърцевината на кървавата експлозия Фабел видя тялото на жена. Беше трудно да определи възрастта й. Най-вероятно бе някъде на двайсет и пет-трийсет години. Беше просната на леглото, разперените й китки и глезени бяха завързани за подпорите, а коремната област бе гротескно обезобразена. Гърдите й бяха разрязани, ребрата й бяха раздалечени и издърпани навън и стърчаха като лодка в ремонт. Бели и оголени, те лъщяха сред разкъсаната плът и проблясващите тъмни вътрешности. Две черни окървавени парчета тъкан — белите дробове, покрити с разпенена ярка кръв, бяха метнати зад раменете на жената.
Тя сякаш се беше взривила отвътре.
Сърцето на Фабел се разтуптя и на него му се стори, че и той ще се пръсне. Знаеше, че е блед като тебешир. Когато Вернер се провря покрай фотографа на полицията и дойде при него, Фабел забеляза същата бледност и върху неговото лице.
— Пак е същият. Лоша работа, шефе. Много лоша. Най-големият психар се разхожда на свобода.
За миг Фабел усети, че не може да откъсне поглед от трупа. Пое си въздух и се обърна към Паул.
— Свидетели?
— Няма. Не ме питай как е възможно никой да не е чул такава касапница, но жената е била открита точно така. Единственото, с което разполагаме, е мъжът, който я е намерил. Никой не е видял и не е чул нищо.
— Следи от проникване с взлом?
Паул поклати глава.
— Мъжът, който я е намерил, твърди, че вратата е зеела и не е била разбита.
Фабел се приближи до трупа. Стори му се много жестоко, че жената е била убита по такъв насилствен, ужасен начин, а никой не е забелязал нищо. Ужасът й е бил самотен ужас. Смъртта й — смърт, която той не можеше да си представи, колкото и недвусмислено да бе изложена тя пред него — беше безутешна, самотна, в свят, изпълнен само от студения садизъм на нейния убиец. Фабел плъзна поглед от обезобразеното тяло към лицето на жената. Беше напръскано с кръв, устата и очите бяха отворени. Върху него не се четеше ужас: не се четеше нито страх, нито омраза, нито дори умиротворение. То наподобяваше безизразна маска, която не даваше представа що за човек е живял зад нея. Патологът Мьолер с марля на лицето и бял защитен костюм, с който приличаше на зайче от детска пиеса, правеше оглед на разрязаната и отворена коремна област. Той махна нетърпеливо на Фабел да се дръпне назад.