Вернер също провери оръжието в кобура си.
— Няма да има такава възможност.
Слязоха от автомобила и продължиха пеш след Соня. Щом подминаха спряното беемве, Ана и Паул също слязоха и тръгнаха подире им. Соня, която още държеше в ръце пликовете с покупките, се обърна и бутна с гръб тежката входна врата. Погледна към четиримата, които вървяха към нея, но като че ли не ги забеляза. Те влязоха след нея в застлания с плочник двор и Фабел чу как сандалите й потракват бързо, докато тя се качва по каменното стълбище към апартамента. Четиримата я последваха възможно най-тихо. Пред вратата Соня спря, остави пликовете с покупките до краката си и затърси ключа. Точно тогава ги видя.
— Ханс!
Викът й прокънтя в двора.
Фабел беше стъписан от ужаса, изписал се върху лицето на младата жена. Разбра, че ги е помислила за други. Вдигна ръка и сигурно щеше да успокои Соня, ако в другата си ръка не държеше черния малък валтер.
— Соня… успокойте се. От полицията сме, искаме само да поговорим с Ханс…
Сега ужасът й беше примесен с неувереност. Фабел и останалите изтичаха нагоре по стълбите и дребната Ана Волф изтласка Соня толкова силно, че тя за малко да изгуби равновесие. Ана я долепи до стената, така че, ако избухне престрелка, да не се озове между куршумите. Фабел и Паул също се допряха до стената от двете страни на вратата. Фабел извика:
— Полиция!
После кимна на Вернер, който изрита вратата точно под ключалката.
Фабел, Вернер и Паул притичаха през апартамента, като се редуваха: докато единият оглеждаше стаите, другите двама му осигуряваха прикритие, движейки оръжието в протегнатите си ръце така, сякаш бе електрическо фенерче. Кухня, хол, баня и две стаи, във всичките се влизаше от тясното антре. Жилището беше чисто, уютно и подредено, но с евтино обзавеждане. Освен това в него нямаше никого. Фабел пъхна автомата обратно в кобура под мишницата си и кимна на Ана Волф, която се усмихна на Соня и я вкара предпазливо в апартамента. Фабел каза на Паул да вземе покупките и да ги отнесе в кухнята. Ана заведе внимателно Соня в хола и я сложи да седне на канапето. Соня трепереше и всеки момент щеше да се разплаче. Фабел приклекна пред нея.
— Къде е Ханс, Соня?
Младата жена сви рамене, светлокафявите й очи се напълниха със сълзи.
— Не знам. Сутринта, когато излязох, беше тук. Не е споменавал, че ще ходи някъде. Не е излизал, откакто убиха онова момиче. Много е разстроен. — Зад сълзите в очите й проблесна студен пламък. — Заради това ли сте тук?
— Не го обвиняваме в нищо. Просто искахме да му зададем няколко въпроса.
В светлокафявите очи още блестеше смесица от страх и гняв.
— Нали ще ни извиниш за малко, Соня? — Фабел се извърна към подчинените си. — Ана, Паул… една дума. Отвън.
След като излязоха на стълбищната площадка, от изражението на Ана Волф и Паул Линдеман пролича, че знаят за какво става въпрос. Ана реши да изпревари Фабел и вдигна ръце.
— Извинявай, шефе… изключено е да е минал покрай нас. Не сваляхме очи от входа, следяхме го непрекъснато.
— Явно не е било непрекъснато. — Фабел се опита да не дава воля на яда си. — Клугман е единствената следа, с която разполагаме, а вие сте го оставили да се измъкне. Изпуснали сте го. Сега пак вие ще го намерите.
— Слушам, шефе — казаха двамата в хор.
— И започнете със съседите, проверете дали някой от тях си е у дома.
Фабел се върна в хола. Седна на канапето до Соня, облакъти се на коленете си и се подпря на длани.
— Сега по-добре ли си?
— Върви на майната си.
— За кои ни помисли?
Соня се обърна към него и примига.
— Моля? В какъв смисъл?
В този миг Фабел разбра, че тя крие нещо.
— Знам, всеки ще се притесни, ако в къщата му нахлуят въоръжени полицаи, но ти ни помисли за други, нали?
Соня впери поглед в коленете си.
— Кажи ми, Соня, Ханс в опасност ли е? Ако е в опасност, можем да му помогнем. Но ти ни помогни да го намерим. Доколкото знаем, не е извършил нищо, освен че е укрил информация от нас. Но трябва да поговорим с него.
Младата жена рухна. Разтърсващи ридания. Фабел я прегърна през раменете.
— Не знам къде е. — Соня посочи клетъчния телефон върху масичката. — Това е телефонът му… той не ходи никъде без него.
Тя извърна към Фабел огромни кръгли очи. Той си спомни какво му бе казал Махмут за нея: свястно дете. Вдигна телефона и провери какъв е последният набран номер. Същият, с който Клугман беше разговарял веднага след като беше намерил трупа на Моник. Фабел обърна екранчето към Вернер, който също прочете номера и погледна многозначително шефа си. Фабел пъхна телефона в джоба на якето си и пак се извърна към Соня.