— За кои ни помисли?
— Ханс върти някакъв бизнес. С чужденци. Май руснаци или украинци. Опитваше се да не замесва и мен, но аз знам, че тези хора са опасни. Може би нещо се е объркало. Преди два дни Ханс ме предупреди да не отварям на никого, той щял да отваря, ако някой дойде. — Тя продължи да хлипа. — Помислих си, че вие…
— Сега си в безопасност, Соня. Оттук нататък жилището ще бъде под полицейско наблюдение… докато Ханс не се върне или ние не го намерим.
Украинци. Фабел си спомни какво му бе казал Махмут за новата банда в града. Вероятно именно тя беше убила Улугбей. А Клугман беше работил за него. Той обаче беше дребна риба в тази голяма гангстерска война. Фабел се усмихна на Соня, за да я успокои.
— Къде според теб е могъл да отиде? Може би е излязъл да се поразходи?
Соня отново сви рамене, изглеждаше много разтревожена.
— Сутринта щеше да ми каже, ако е смятал да излиза. Знаеше, че отивам да купя нещо за обяд…
— Тя погледна към покупките в кухнята. Долната й устна трепереше.
— Не се притеснявай, скъпа — рече й Фабел, — ние ще го намерим.
Надяваше се да е прав.
Всичко отиваше по дяволите и той знаеше, че нервите му вече не издържат. Трябваше да се съсредоточи и да се успокои. Ако си възвърнеше самообладанието, всичко щеше да бъде наред, не го ли направеше, щяха да го убият. Входната врата на апартамента беше с резе — в бързината бе повредил ключалката, — и сега пусна резето с надеждата, че онези няма да забележат ключалката, когато дойдат при вратата, а те неминуемо щяха да дойдат.
Клугман беше успял да стигне само дотук. Беше се притеснил за Соня: беше отишла на пазар и се беше забавила, а той я бе чакал до прозореца, застанал така, че да не го виждат двамата следователи от полицията — мъж и жена — в бежовото беемве. Накрая я видя, стъпваше напето, и се усмихна: тя беше добро дете и се беше опитал да не я забърква. После забеляза, че двете ченгета, които го бяха разпитвали: Фабел и Майер, вървят след Соня. Щом тя подмина беемвето, от него слязоха и другите две ченгета, които също тръгнаха след нея. Клугман разбра, че идват да го задържат. Не знаеше защо, но не можеше да допусне да го отведат на безкраен разпит. Беше прекалено близо. Беше жертвал много, беше хвърлил време и усилия, за да позволи да го извадят от играта в последния момент. Притича през стаята, като пътьом грабна якето и пъхна в джоба оръжието си. Затвори след себе си вратата бързо, но така, че да не се затръшне, и слезе по две стъпала наведнъж. Собственикът на блока бе сложил на всички апартаменти еднакви врати и за сигурността на сградата всъщност разчиташе на вратата на входа. Клугман отвори сгъваемото ножче и го пъхна в ключалката, след което натисна силно с рамо паянтовата врата. Прецени добре натиска, така че да я отвори, без да я разцепи отстрани. Чу скърцането на пружината на входната врата долу, което приличаше на звук от разстроено пиано: Соня беше влязла, а ченгетата сигурно вървяха няколко крачки след нея. Входната врата на апартамента поддаде и Клугман я затвори тихо след себе си. После чу писъка на Соня, крясъците на Фабел, звука от суетене и гласовете в жилището горе. Затвори очи, отпусна глава върху вратата и изрече безмълвно: „Мамка му!“. Клетъчният телефон. Беше го забравил. А това означаваше, че е останал без спасителен пояс. Трябваше да намери друг телефон, и то бързо.
Но сега не можеше да прави нищо, освен да чака.
В апартамента живееше югославянин на около шейсет години. В началото Клугман бе мислил, че югославянинът работи нелегално, после обаче научи, че е градинар към кметството в парка Щерншанцен, където прекопаваше цветните лехи и събираше употребяваните спринцовки. Сега беше редовна смяна, която започваше в единайсет преди обяд. Щеше да се прибере чак към осем вечерта. Дотогава Клугман трябваше да се е измъкнал.
Сигурно щяха да сложат пред блока полицай, който да стои там през цялото време. Това означаваше, че измъкването ще е трудно. Основното му предимство беше, че те си мислеха, че вече е напуснал сградата, и сега щяха да чакат да се опита да влезе, а не да излезе. Клугман седна, облегна се на вратата и огледа помещението. Може би щеше да намери нещо, което да облече. С което да изглежда по-възрастен. Онзи тъпанар отпред нямаше да направи връзката. Щеше да внимава и да се озърта за млад мъж, който се опитва да влезе, а не за старец, който излиза. Клугман чу гласове по стълбището: Фабел се караше на подчинените си, че са го изпуснали. Позволи си да се подсмихне. Чу стъпки и се долепи до вратата. Чукане: полицай, който блъска с юмрук. Клугман задиша бавно и равномерно. Почука се още веднъж.