— Полиция. Има ли някого?
Сякаш мина цяла вечност, докато чу как стъпките се отдалечават по стълбищната площадка и кънтят надолу по каменните стъпала. Почука се и на вратата долу. Клугман знаеше, че точно по това време в този апартамент също няма никого. Чу как някаква жена ругае, после и звука от пружината на входната врата. Двама отвън, Фабел и Майер горе. Клугман огледа още веднъж жилището с надеждата да види нещо, с което да успее по-късно да се измъкне. И зачака.
Четвъртък, 5 юни, 2,45 ч. следобед,
Фирланде край Хамбург
Движението в града беше много натоварено и Фабел беше доволен, че е предвидил повече време, за да мине през центъра и да излезе на магистралата. Сега бе извън града и местността наоколо беше гладка и равна като билярдна маса. Беше оставил клетъчния телефон на Клугман на Мария Клее, за да го занесе в техническата служба и там да извадят от него възможно най-много информация. Ана Волф и Паул Линдеман сигурно още чукаха по вратите и се опитваха да „притоплят“ изстиналата следа на Клугман. И двамата бяха добри полицаи. Клугман вероятно беше приложил някакъв много хитър ход, за да им се изплъзне.
Веднага след Бергердорф Фабел зави на юг към Нойенгаме. Сякаш беше в Холандия: пейзаж, толкова равен, сякаш природата го бе изгладила с парна ютия, за да отстрани и последната гънка. Еднообразието се разчупваше от гъстите горички, от църквите с червени покриви, от вятърните мелници в холандски стил и прилежно реставрираните старовремски къщи с оголени греди и добре поддържани сламени покриви. Ширналата се зелена равнина беше набраздена с цяла мрежа от насипи и изкуствени канали, които наподобяваха пачуърк[12].
Когато наближи Нойенгаме, Фабел усети, че го гложди едва доловима неясна тревога. За него тези земи носеха отпечатъка на миналото. Тук доброто вървеше ръка за ръка с лошото. Това бе нещо много лично. За Фабел историята във всичките й разновидности — лична, професионална, национална, се сливаше именно тук, на това място край Елба.
Подобно на всичките си връстници в Германия, Фабел бе поел бремето на тази национал на история едва десетгодишен: загубата на невинността и необходимостта да приеме тази история. Беше попитал баща си за онова, което беше чувал. За Германия. За самите тях. За евреите. Фабел още помнеше скръбта в очите на баща си, докато той се мъчеше да обясни на едно десетгодишно дете чудовищната жестокост, извършена в името на Германия. Скоро след това баща му бе предприел дългото пътуване до тук. До това място с красиви, обковани с дърво къщи и прелестен пейзаж. До Нойенгаме.
Тук, в този концентрационен лагер, в какъвто беше превърната бившата тухларна, от изтощителен труд бяха загинали петдесет и пет хиляди концлагеристи. Англичаните бяха освободили оцелелите и тук, и в Берген-Белсен, с присъщата на англосаксонците практичност и оправност през 1948 година бяха върнали лагера на германците с предложението те да направят в него затвор. Бяха ги послушали. До 1989 година тук бяха съжителствали паметник на жертвите от холокоста и затворът „Фирланде“. Накрая градската управа на Хамбург бе схванала зловещата, горчива ирония да държи затворени хора на място, в което в името на държавата са се вършели такива жестокости, и затворът беше изнесен извън бившия концлагер.
Сега Фабел беше дошъл във Фирланде, та за пръв път от десет години да застане лице в лице с част от личната си история, за която беше смятал, че е отдавна погребана.
Надзирателят го заведе в кабинета на Дорн — светло просторно помещение с големи цветни плакати на исторически забележителности в Германия по стените: градската порта на Любек, Черната порта в Трир, Кьолнската катедрала. Навсякъде по стените имаше лавици с книги и Фабел си помисли, че стаята прилича по-скоро на училищна библиотека, отколкото на някогашния кабинет на Дорн в Хамбургския университет. Когато Фабел влезе, Дорн се беше надвесил заедно с един по-млад мъж над някакъв справочник. Младежът стърчеше доста над Дорн, мускулите му изпъкваха изпод тениската, а по ръцете му имаше татуировки. Грубият му вид не се връзваше с вниманието, с което се бе съсредоточил върху текста. Дорн вдигна очи и като видя Фабел, се извини на начетения бабаит, който си тръгна с тома и тетрадката под мишница.
— Ян! — възкликна Дорн и протегна ръка. — Радвам се, че успя да дойдеш. Заповядай, седни.
Годините бяха добавили още бели косми по старателно поддържаните мустаци и брадичката, бяха се впили по-надълбоко около очите, но ако не броим това, Матиас Дорн беше почти същият, какъвто Фабел го помнеше от времето, когато му бе преподавал европейска история: дребен и спретнат, с порцеланово сини очи и прекалено изискани черти. Фабел пое тънката ръка.