— Ще се прибера след час. Ще се съберем на съвещание в заседателната зала. Повивай и Паул и Ана. Научили ли са нещо за Клугман?
— Не, нищо.
— Така си и знаех. Свържи се, ако обичаш, и с Ван Хайден и виж дали е свободен, за да дойде на съвещанието. Със сигурност ще му хареса.
Втора част
Петък, 13 юни — вторник, 17 юни
Петък, 13 юни, 1,50 ч. след полунощ,
Санкт Паули, Хамбург
Басът тътнеше неуморно. Светлините се стрелкаха по четиристотинте лъскави от потта тела, които се гънеха като едно същество и следваха такта на музиката. Жената се вкопчи в мъжа, сякаш двамата се носеха напосоки из този човешки океан. Той прокара език по устните й и я опипа. Тя откъсна устни от неговите и ги долепи до ухото му, за да му извика нещо, то обаче бе удавено от оглушителната музика. Мъжът се усмихна и кимна въодушевено два-три пъти към изхода. Без да пуска ръцете й, се дръпна от нея и все така усмихнат, я поведе през навалицата към вратата. Божичко, беше красив. И секси. Тениската му беше мокра от потта и очертаваше добре оформените мускули. Беше висок и слаб, косата му бе тъмна и пригладена с гел, очите му бяха невероятно зелени. Жената го желаеше неудържимо.
Щом усети въздуха навън, тя изпита чувството, че е скочила от трамплин в басейн. Двамата изхвърчаха от заведението, все така прегърнати, а мъжът от охраната на входа дори не ги погледна. Улицата беше тиха, ако не се брои приглушеният тътен откъм клуба, и за миг жената спря — хапчето „Екстази“, което беше взела, вече не й действаше, хладният въздух я поободри и изведнъж тя се притесни. В края на краищата дори не знаеше как се казва този мъж. Той усети съпротивата в тялото й и се доближи до нея. Озари я с красива усмивка, при което съвършените му зъби проблеснаха като порцелан на уличните лампи.
— Ей, сладур, какво има?
Тя чуваше за пръв път ясно гласа му. В него се долавяше съвсем слаб акцент.
— Жадна съм. На „Екстази“ съм. Не искам да се обезводня.
— Тогава хайде у нас, да се поохладиш. Имам в колата минерална вода. Спрял съм зад ъгъла. Ела.
Хвана я здраво за ръката.
Автомобилът му беше лъскаво, ново, сребристо порше и след като се облегнаха на него, двамата отново се прегърнаха. Жената се дръпна.
— Наистина съм жадна… дали да не се върнем в клуба…
Мъжът изключи алармата, наведе се вътре в автомобила и извади две половинлитрови бутилки минерална вода „Евиан“. Отвъртя капачката на едната и я подаде на жената, после пийна от втората. Тя взе бутилката и загълта жадно.
— Солена е — рече му.
Мъжът прокара език по врата й, от презрамката върху рамото й до месестата част на ухото.
— И ти си солена.
Жената внезапно усети, че й се вие свят, и се отпусна върху автомобила. Мъжът я хвана бързо под мишниците.
— Не се притеснявай — рече й, за да я успокои. — Я поседни малко.
Поведе я към отворената врата на поршето. Тя погледна улицата в едната посока, после в другата, и се взря в очите на мъжа. Те се бяха преобразили: все така изумително зелени, но вече изцъклени и със студен блясък.
Но жената не се уплаши.
Петък, 13 юни, 11,50 ч. преди обяд,
„Алстераркаден“, Хамбург
Фабел беше излязъл от управлението веднага след заседанието. Бяха обсъдили случая: за една седмица никакъв напредък. Клугман още беше на свобода и като бивш полицай знаеше как да не го заловят. Всички следи, свързани с последното убийство, водеха в задънена улица и в полицията още не бяха установили самоличността на убитата. Дори зеленоокият славянин на Фабел сякаш се беше изпарил безследно от местопрестъплението. Бяха много далеч и от залавянето на убиеца, ако не се брои това, че Дорн беше посочил името и произхода на ритуала, с който беше свързано жестокото престъпление. Фабел се притесняваше много и за Махмут, когото все още не беше намерил. Махмут се славеше с това, че е трудно откриваем, но той трябваше да знае, че Фабел ще се притесни до смърт, ако не отговори на обаждането му.
Фабел не беше единственият полицай в Хамбург, който не бележеше никакъв напредък. Почти всички, свързани с правоохранителните органи, в града, бяха изнервени — така и не бе избухнала гангстерска война. Никой не беше тръгнал да отмъщава за убийството на Улугбей. На пръв поглед бандите бяха престанали да си оспорват територии и това само по себе си беше доста странно. Полицейското управление още гъмжеше от хора от ФРС и от Седми отдел, но зареденото с адреналин напрежение бе отстъпило място на отчаяната готовност.