Случаят беше започнал да изсмуква светлината от живота на Фабел. Не се случваше за пръв път и Фабел знаеше, че ще го изживява отново и отново. Все едно си проправяше път през непроходима джунгла: изсичаше гъстия храсталак долу, колкото да установи, че отново го е затиснал като стена отзад, и Фабел не може да се върне на светло, в живота си и в света, населен от любимите му хора. Единственият начин бе да продължи напред и да проправя пътека към светлината.
Беше се обадил по телефона на дъщеря си Габи. Тя смяташе да прекара с него края на седмицата, но той й обясни, че му се налага да работи. Беше му неприятно да се лиши от това скъпоценно време с Габи, но тя, както обикновено, беше проявила разбиране. Бившата му жена Ренате не бе откликнала толкова състрадателно и в гласа й по телефона се долавяше кисело примирение.
Вместо да отиде с колата, Фабел предпочете да спре такси, което да го откара при колонадата край Алстер. Грееше слънце и нямаше вятър, което беше необичайно за Хамбург. Бе приятно топло. Както винаги, под колоните беше пълно с хора, излезли на пазар, и Фабел си запроправя път през множеството целеустремено, но без да бърза. Беше тръгнал към книжарница „Йенсен“, държеше я един негов приятел от университета, Ото Йенсен.
Фабел харесваше книжарницата. Ото не се беше поскъпил да вложи пари във възможно най-стилното минималистично обзавеждане: изчистени прави лавици и маси от буково дърво и ярко осветление, за каквото по всяка вероятност беше настояла жена му Елзе, далеч по-организирана от Ото и с по-изострен вкус към красивото. От друга страна, Ото беше подвижен фокус на хаоса: висока метър и деветдесет върлина с недодялани крайници, с които сякаш постоянно преобръщаше нещо или събаряше водопади от книги и вестници, сипещи се от ръцете му. Върху всяка повърхност бяха струпани томове, по пода или щанда имаше камари от списания. Но многообразието от заглавия беше изумително, а безредието превръщаше всяко посещение тук в чудно пътешествие на откритията. По някакъв странен начин бъркотията бе най-чистият език на библиофила. Езикът, на който говореше и Фабел.
Той влезе и видя, че Ото седи зад щанда. Беше сложил върху коленете си книги, беше се облакътил на тях и се беше подпрял на дланите си. Това беше поза, която Фабел свързваше с приятеля си още от годините в университета: поза, в която Ото сякаш се затваряше в клетката на крайниците си, в някакъв пашкул, който да го предпазва от външния свят и чрез който да се отдаде изцяло на света, съществуващ между кориците на книгата, която четеше.
Фабел отиде при щанда и се облакъти на една от купчините книги. Трябваше да минат няколко секунди, докато Ото усети, че пред него стои някой.
— Извинявайте… какво обичате… — Въпросът беше последван от широка усмивка. — Бре, бре, бре… кой е дошъл при нас, човекът, охраняващ закона…
Фабел се усмихна.
— Здравей, Ото, здравей, стари приятелю!
— Здрасти, Ян. Как си?
— Криво-ляво. А ти?
— Хич и не питай. Книжарницата ми е пълна с хора, които разглеждат, докато открият нещо, което им харесва, а после си отиват вкъщи и го намират втора ръка по интернет. А наемът за помещението е астрономичен. Защото се намира в моден квартал, така поне твърди Елзе.
— Как е тя? — попита Фабел. — Още ли не е проумяла, че изобщо не я заслужаваш?
— А, повтаря ми го непрекъснато. Както личи, трябва да съм й признателен до гроб, че се е смилила над мен — усмихна се, както винаги добродушно, Ото.
— Права е. Получи ли книгите, които поръчах?
— О, да. — Ото се скри зад щанда и затършува. След малко се чу как на пода падат книги. — Чакай малко… — провикна се книжарят.
Фабел се усмихна. Добрият стар Ото: не се променяше.
Той се появи театрално и стовари цял куп книги върху щанда.
— Готово! — Дръпна талона за поръчки, прихванат с жълто ластиче към томовете. — Все английски писатели… и всичките в оригинал на английски. — Ото погледна Фабел. — Малко леко четиво, а? Ох, забравих, че си заклет англофил… майка ти беше англичанка, нали?
— Шотландка… — поправи го Фабел.
— А, това обяснява всичко! — плесна се театрално по челото книжарят.
— Какво да обяснява?
— Защо никога не черпиш ти!
Фабел прихна.
— Не черпя не защото съм половин шотландец, а защото съм фриз. Но при всички положения е твой ред да черпиш. Последния път платих аз.