Йелмъз трепна.
— Става малко досадно, господин Фабел. Вече ви обясних, че изобщо не съм знаел за съществуването на момичето, още по-малко за взаимоотношенията му с Клугман. — Турчинът замълча, облегна се и се поотпусна. — Вижте какво, нека ви обясня нещо. Почти половината си живот съм прекарал в Германия. Когато дойдох тук, бързо установих, че за турци гастарбайтери са отворени само някои врати. За мен се отвори само вратата на братовчед ми Ерсин. Двайсет години работих за организацията му. Последните десет от тях правих всичко възможно да узаконя онова, което беше под мое ръководство. Сега, след смъртта на братовчед ми, всичко премина в мои ръце и аз го узаконявам.
— Но бъдете откровен, вие и досега държите голяма част от наркобизнеса в Хамбург…
— Нали не очаквате изповеди — усмихна се студено Йелмъз. — Знам, че Бухолц ме смята за турския Ал Капоне, и доброволно си признавам, че съм нарушавал и продължавам да нарушавам закона, но съм престъпник по-скоро случайно, отколкото умишлено. Може и да не ви се вярва, но съм човек с висока нравственост. За мен обаче законът далеч не се покрива с правдата и справедливостта. Понякога си мисля, че ако има нещо, което да дразни особено много главен комисар Бухолц, това е, че аз, турчинът и според него негодникът, съм в състояние да направя с един замах онова, което той се опитва да постигне от години: да заличи престъпната организация на Улугбей. Признавам, Ерсин не се свенеше и да изнудва, особено ако това му носеше пари и му даваше достъп до влиянието на жертвата. Аз обаче не го правя.
Най-неочаквано Йелмъз стана, прекоси помещението и отиде при богато украсената мраморна камина. Взе една снимка в сребърна рамка и я донесе на Фабел. Беше на усмихнато момче, около четиринайсетгодишно. Детската мекота вече се бе позаличила от лицето, за да отстъпи място на същата волева брадичка, както при Йелмъз.
— Това синът ви ли е?
— Да. Йохан. Немско име за немско бъдеще. Знае съвсем малко турски, при това го говори със силен немски акцент. Неговото бъдеше е тук, в Германия, господин Фабел. Правя всичко възможно, когато синът ми поеме от мен семейния бизнес, той да е съвсем чист. Законен бизнес. Германски бизнес.
Фабел му върна снимката.
— Вярвам ви, господин Йелмъз. Но междувременно вие продължавате да пласирате дрога на деца и да воювате по улиците с украинците.
Лицето на турчина стана сурово.
— Няма никаква война с украинците. Всичко това е минало.
— А аз си мислех, че те са основните заподозрени за убийството на братовчед ви.
По лицето на Йелмъз се мерна нещо като усмивка, той обаче не свали черните си очи от Фабел.
— Да ви кажа ли какво мисля за вас, господин Фабел?
Фабел се постъписа, но сви рамене.
— Защо не! Слушам ви.
— Вие сте полицай, според мен честен и почтен. Очевидно сте умен мъж, но гледате на работата си опростенчески. Всъщност го наричате не работа, а свой дълг. Смятате се за призван да защитавате невинните и да залавяте онези, които могат да им навредят. Хора като мен. Или психопати и други болни хора, за които не съществува добро и зло. За вас законът е всичко. Той е ваш щит, щитът, с който браните останалите.
— И греша ли някъде?
— Както казах, възприемате нещата опростено. Страдате от нравствен далтонизъм. За вас силите на закона са сили на доброто, а хора като мен са злото. Някои от колегите ви обаче забелязват и оттенъците. Понякога всъщност именно те са оттенъците.
— Нима намеквате, че в смъртта на Улугбей са замесени и полицаи?
— Казвам само, господин Фабел, че стават неща, които човек като вас не може да проумее. И моите уважения към вас, но ви препоръчвам да стоите настрана. — Йелмъз се изправи. — Съжалявам, но не мога да ви помогна в разследването.
Фабел остави чашата на старинната масичка отстрани.
— Господин Йелмъз, там някъде се спотайва чудовище. Този човек буквално изтръгва белите дробове на жените. Нуждая се от помощ, за да го спря. Ако можете да ми кажете нещо…
— Да лъжа полицията, е умение, което бях принуден да усвоя през годините. В този случай обаче ви уверявам, че ви казвам истината. Наистина не познавам момичето и не знам какви са били отношенията му с Клугман. — Йелмъз замълча, сякаш премисляше нещо. — Знаете ли какво, ще накарам някои от моите хора да поразпитат. Те вероятно имат достъп до източници, които отказват да говорят пред полицията. Освен това ние можем да бъдем и по-… по-прями в подхода. Обещавам да ви съобщя, ако науча нещо.
Йелмъз изпрати сам Фабел до входната врата. Преди да си тръгне, той се обърна към турчина.