— А асатру? Едва ли има много последователи.
Максуейн го озари със съвършената си усмивка.
— Тук грешите, господин Фабел. Напоследък одинизмът, или асатру, е много разпространен. Особено в Щатите. Официално се смята за неоезичество. Сега е изчистен от много подробности, Хитлер обаче е заимствал в нацизма доста от митовете и символите му. Ако трябва да съм откровен, одинизмът присъства осезаемо и в направлението „Ню Ейдж“, наред с будизма, шаманизма на индианците, уика и така нататък.
— Знаете ли дали в Хамбург има хора, изповядващи тази религия?
Максуейн си потърка брадичката.
— Тях ли подозирате за тези убийства? Те са по-скоро безобидни и се прекланят главно пред Балдър. — Младежът забеляза, че Фабел не го е разбрал. — Балдър е нещо като Христос в пантеона на асите. Добро божество на викингите. Но да отговоря на въпроса ви: да, има такава общност. Наричат се Храм на асатру. Поне доколкото съм чувал, се събират в изоставен склад в Билщет.
— Благодаря ви за съдействието, господин Максуейн — каза Фабел на английски и стана от канапето.
Докато слизаха с асансьора в жилищния блок на Максуейн, той гледаше невиждащо вратата.
— Има нещо гнило в този тип. Дори и да няма нищо общо с убийствата, изобщо не се изненада, че на гости са му дошли хора от полицейското управление в Хамбург.
— Понякога имам чувството, че половината население на града има нещо за криене — отбеляза Вернер.
— Ще поставим Максуейн под денонощно наблюдение. И искам да го проверите много добре.
— Имаме ли основания да заделим хора, които да го следят денонощно? Все пак единственото, на което се осланяш, е някакво предчувствие… Макар че съм съгласен. Владееше се прекалено добре.
— Организирай го, Вернер. А аз ще уредя формалностите с Ван Хайден.
Петък, 13 юни, 11,00 ч. вечерта,
Хамбург-Билщет, Хамбург
Празният плувен басейн беше осветен от яркия диск на луната, която блестеше през големия прозорец на покрива, единствения, който заради недостъпността си не беше счупен от хулиганите. Лъчът на електрическото фенерче се плъзна по напуканите плочки на басейна и по стените. Плувният басейн не се използваше от години. Веселият стенопис с изобразени на него яркосини делфини и деца с поясчета почти не се виждаше под пластовете прах и графити. Всички прозорци в дъното бяха счупени, а самият басейн, който не беше пълнен отдавна, беше затлачен с боклуци и мръсотия. Навсякъде се виждаха употребявани спринцовки. Някой дори се беше облекчил в ъгъла.
— Навремето това беше приличен работнически квартал — каза мъжът, който стоеше в другия край на басейна и гледаше през счупените прозорци. Той насочи фенерчето към двойната врата, от която беше оцеляло само едното крило. — Провери дали има някой…
По-младият мъж отиде при вратата и освети с фенерчето помещението, което някога бе служило за съблекалня.
— Празно е.
По-възрастният мъж продължи със спомените:
— Излизах с едно момиче, което живееше само на пресечка оттук. Дори съм я водил на този басейн.
Докато разказваше, сякаш възстановяваше миналото и се опитваше да види нещата такива, каквито са били, а не каквито бяха сега. Погледна към по-младия мъж — той вече беше опрял пистолета до покритата с груба торба глава на човек, който беше коленичил до басейна с ръце, вързани на гърба. По-възрастният мъж си пое дълбоко въздух. Когато заговори, в гласа му нямаше гняв, нямаше злоба, нямаше вълнение:
— Убий го!
Писъкът на коленичилия: „Не!“, беше удавен в пукота на автоматичния пистолет със заглушител. Човекът залитна и падна в басейна.
— Приличен квартал… — повтори по-възрастният мъж, докато вървеше към вратата.
Събота, 14 юни, 11,00 ч. преди обяд,
Куксхафен
Минаха близо два часа, докато пристигнат в Куксхафен, но пътуването беше приятно: денят беше ясен и топъл, а и по време на пътя Фабел успя да поговори със Сузане, която се беше възползвала от възможността да смени пейзажа. Той уточни и подробностите около вечерята, на която я беше поканил. Вече се държаха по-спокойно и между тях имаше някаква неизречена близост.
По пътя Фабел спря само веднъж — на отбивката за почивка при Аусендайх, за която Зюлберг му беше разказал по телефона. Мястото беше отделено от пътя от гъста гора, която спираше и вездесъщият брулещ вятър. Именно от тази гора мъртвото момиче беше изскочило пред камиона. Фабел плъзна поглед по паркинга. Неговото беемве беше единственият автомобил и той си каза, че нощем мястото сигурно е още по-самотно. Второто момиче беше зарязано на същия път, но на двайсетина километра оттук по посока на Хамбург.