Седеметажната сграда на държавната болница в Куксхафен се намираше в зелен квадрат от залесени площи и дървета край Алтенвалдерското шосе. Заведоха Фабел и Сузане в светла чакалня с големи прозорци, гледащи към безупречно поддържани цветни лехи и малка квадратна морава. След десетина минути вратата се отвори и при тях влезе нисък, размъкнат на вид полицай. Цялото му лице сякаш грееше от лъчезарната сърдечна усмивка.
— Главен комисар Фабел? Доктор Екхарт? Аз съм главен комисар Зюлберг.
Той се ръкува с тях и се извини, че доктор Щерн бил зает и щял да дойде след двайсетина минути, после предложи да отидат направо при момичето и да го разпитат.
Михаела Палмер беше висока, с дълги крайници. От доклада, предоставен му от Зюлберг, Фабел знаеше, че момичето е на двайсет и три години. Беше с пясъчноруса коса, която изглеждаше с естествен цвят. Михаела щеше да бъде красива, ако не беше въздългият й нос, който нарушаваше инак съвършеното равновесие на чертите й. Беше със златист тен, който, доколкото Фабел можеше да прецени, не беше от северногерманското слънце или от някакви пътешествия в по-топли страни — поне ако се съди от сведенията, които беше получил за нея. Това беше тен от солариум, който й придаваше прекалено здрав вид и изпъкваше заради парчето бяла марля, залепено на челото й. Само под сините очи неестественият загар не успяваше да прикрие тъмните сенки, останали след онова, което се беше случило на Михаела през последните четирийсет и осем часа. Стаята й беше на третия етаж в държавната болница и Фабел волю-неволю си помисли каква щастливка е тя, че не се е озовала в сутерена. Там беше моргата.
Фабел махна с ръка към леглото и я погледна така, сякаш искаше разрешение. Михаела кимна и се отмести малко. Белият й хавлиен халат се поразтвори и отдолу се видя бронзовото й гладко бедро. Тя го скри с бързо движение. Очите й шареха, държеше се като подгонена лисица, която всеки момент ще хукне да бяга. Фабел се усмихна, за да я поуспокои, доколкото може.
— Аз съм главен криминален полицай в полицейското управление на Хамбург — представи се той, като пропусна преднамерено да уточни, че е от отдел „Убийства“ — страхуваше се Михаела да не рухне. Трябваше да разпита свидетелката предпазливо, в противен случай тя щеше просто да се взриви. — А това е доктор Екхарт. Психолог е и разбира от вида наркотици, с които са те упоили. Бих искал да ти задам няколко въпроса. Нали нямаш нищо против?
Михаела поклати глава.
— Какво ви интересува? Не помня много. Точно там е работата… — Тя сбърчи чело. — Всъщност не помня почти нищо. И то не само отвличането, не помня доста неща и от предишните дни. — Момичето се взря изпитателно във Фабел и долната му устна потрепери. — Защо се получава така? Защо не помня какво се е случило, преди да ме дрогират?
Фабел се обърна към Сузане.
— Видът наркотик, който са ти дали, уврежда мозъчния център на паметта — обясни тя. — Ще установиш, че има и някои неща от времето, преди да те упоят, които сякаш са се заличили от спомените ти. Те ще изникват в съзнанието ти, поне отчасти. Но онова, което не помниш от времето, след като са те упоили… то няма да се възстанови. А това може би е добре. — Сузане се приближи. — Виж какво, Михаела, длъжна съм да те предупредя, че за съжаление понякога ще си спомняш много ярко някои подробности от отвличането, които не са се заличили от паметта ти.
Михаела изхлипа тихо.
— Не искам да си спомням нищо; — Тя се вгледа право в очите на Фабел. — Много ви моля, не ме карайте да си спомням.
— Никой не те кара да си спомняш, Михаела — отвърна Сузане, като вдигна от челото й кичура руса коса, сякаш успокояваше дете, събудило се от кошмар. — Каквото не помниш, не помниш. Но онова, което помниш, може да ни помогне да заловим този изверг.
— Не беше само един. — Момичето сведе очи и започна да си играе с хавлиения халат. — Бяха няколко. В началото мислех, че е само един, защото лицето беше едно и също. Но телата бяха различни.
— Извинявай, Михаела, но нещо не разбирам — рече Фабел. — Какво искаш да кажеш, как така мъжете са имали едно и също лице и различни тела?
— Ами така. Съжалявам, знам, че звучи глупаво, но помня, че единият беше дебел и по-стар, а другият — млад и тънък. Но всички бяха с едно и също ужасно лице.