„Мамка му“, помисли Фабел. Колкото и да му беше мъчно за момичето, напразно бяха били толкова път: нямаше да научат нищо полезно.
— Можеш ли да опишеш лицето, което си видяла? Лицето, което, както твърдиш, са имали всички те?
Михаела потрепери.
— Беше ужасно. Безизразно. Не го виждах много ясно, но съм сигурна, че беше с брада… и само с едно око.
— Моля?
Михаела поклати глава, сякаш за да се отърси от нещо.
— Да. Само едно око. Другото око сякаш беше празна дупка… черна и…
Тя се разхлипа.
— Не се притеснявай, Михаела — каза Фабел. — Успокой се.
Сузане прегърна през раменете разтрепераното момиче.
Известно време седяха и мълчаха, докато Михаела дойде на себе си.
— Колко бяха според теб? — попита накрая Фабел.
— Не знам. Помня само откъслечни неща. Според мен трима. Най-малко трима…
Фабел я хвана за ръката. Тя я дръпна, сякаш я бяха ужилили. После се вторачи в дланта му.
— Имаше още нещо. Единият имаше белег върху ръката. Лявата. Всъщност по-скоро два белега, един до друг. Образуваха нещо като ядец.
— Сигурна ли си? — попита Фабел.
Михаела се засмя горчиво.
— Това е едно от малкото неща, които помня ясно. — Тя отново вдигна умолително поглед. — Няма никаква логика. Защо ще помня точно това?
— Не знам, Михаела. — Фабел се усмихна възможно най-успокоително. — Но може да ни бъде от полза. От голяма полза. — Той извади бележник и го сложи на леглото, после остави върху него и химикалка. — Можеш ли да нарисуваш белега?
Момичето взе химикалката и бележника, сбърчи чело, после прокара решително и бързо две черти. Наистина имаха формата на ядец, но с леко изкривяване в двата края.
— Ето — отсече Михаела.
— Благодаря — каза Фабел и стана. — Съжалявам за случилото се, Михаела. Обещавам ти, че ще направим всичко по силите си да открием извършителя.
Момичето кимна, без да вдига очи. После сякаш бе оборено от нещо. Очите му отново зашариха, а челото му се сбърчи от усилието и съсредоточаването.
— Чакайте… има още нещо… бях в един клуб… Не… не… помня как се казваше. Там имаше един мъж. Даде ми вода… солена на вкус…
— Знаем, Михаела, вече си казала на господин Зюлберг. Можеш ли да опишеш мъжа? Имаше ли нещо по-особено в него?
— Очите… очите му бяха зелени. Студени и ярки. И зелени…
Преди да си тръгнат, Фабел и Сузане се отбиха в кабинета на доктор Щерн. Високият лекар се беше надвесил над писалището, отрупано с папки, диаграми и жълти листчета, които бяха подредени на пластове като откъснати от вятъра листа. Фабел се замисли за своята подреденост — в кабинета, в дома, в живота му всичко си имаше място. Ако вещите се натрупаха, той се чувстваше длъжен да ги подреди, иначе даваше засечка. Смяташе го за слабост, за нещо, което вдигаше зидове около иначе интуитивната му природа. И което му пречеше.
Щерн се изправи и волевото му красиво лице грейна в широка лъчезарна усмивка.
— Главен комисар Фабел! Доктор Екхарт!
Фабел протегна ръка.
— Приятно ми е, доктор Щерн! Благодаря ви, че ни отделихте от времето си.
— За мен е удоволствие. — Щерн се пресегна към безредието по бюрото си и извади една папка. — Направих ви копие от доклада, който предоставих на местната полиция.
Щерн кимна по посока на Зюлберг, който беше влязъл в кабинета.
— Признателен съм ви. — Фабел взе доклада, но не започна да го преглежда веднага. — Правилно ли е предположението ми, че момичето е било упоено с рохипнол?
— Да, било е упоено. Да, с рохипнол. Но не само с него. Както съм подчертал и в доклада, в кръвта на пациентката има съвсем незначителни количества рохипнол. Той се разгражда бавно… след поглъщането обикновено се задържа в кръвта доста часове.
— Възможно ли е дозата да е била достатъчна, за да замае момичето, но и не много силна и затова да няма следи в кръвта?
Този път му отговори Сузане.
— Не. Дори и да не бъде открит в кръвта, през следващите седемдесет и два часа може да бъде намерен в урината. — Тя се извърна към Щерн. — Предполагам, че сте направили изследване на урината, нали?
Той кимна.
— Проверихме урината за аминофлунитрезапам седем. Съвсем малки количества в утайката. Както изтъкна и доктор Екхарт, ако през последните три дни Михаела е била упоявана с рохипнол, щяхме да открием значителни количества от препарата.
— Но момичето е било упоено, нали? — попита Фабел.
— Повече от сигурно е. Михаела има слаби изгаряния от химикал — наистина съвсем слаби, по-скоро нещо като кожно възпаление по устата и гърлото. А когато я попитах какво помни от това състояние на замаяност, тя ми отговори, че не е изпитвала никакъв страх.