— Според Клугман не е французойка. Звучи като професионален псевдоним.
— А лични вещи. Картата й за самоличност?
— Нищо.
Фабел забеляза, че вече са взели пръстови отпечатъци от нощното шкафче. Издърпа едно от чекмеджетата. Вътре имаше голям несесер и четири порносписания, едното за садо-мазо. Фабел отново погледна трупа: китките и глезените бяха завързани здраво за леглото с нещо, което приличаше на черни чорапи — по-скоро практично и импровизирано, отколкото еротично и предумишлено. Освен това нямаше и следа от някакви други атрибути, свързани със садомазохизма. В следващото чекмедже имаше още презервативи, голяма кутия с хартиени салфетки и шишенце масло за масаж. Третото чекмедже беше празно, ако не се броят тефтерът и двете химикалки. Фабел се обърна към криминалистите.
— Къде е Холгер Браунер? — попита той.
Имаше предвид шефа на криминалистите.
— В отпуск е до понеделник.
Фабел съжали, че Браунер не е на работа. Той можеше да разчете местопрестъплението така, както археологът разчита пейзажа: да забележи следи от онези, минали оттук преди него, и останали невидими за останалите — Ще приберете ли това тук, момчета?
— Разбира се, господин главен комисар.
— В долното чекмедже нищо друго ли нямаше?
Шефът на екипа се свъси.
— Не. Върнахме вътре всичко, след като проверихме за отпечатъци. Нямаше нищо друго.
— Намерихте ли бележника й с уговорени срещи?
Криминалистът и този път беше озадачен.
— Тя е била проститутка, но не е чакала по улиците — обясни Фабел. — Клиентите й първо са си уговаряли час, вероятно по телефона. Тя със сигурност е имала бележник, където е вписвала часовете.
— Не сме намирали никакъв бележник.
— Предполагам, че ако е имала, го е държала тук — продължи Фабел и кимна към изтегленото трето чекмедже. — Щом не го намираме, значи го е взел нашият човек.
— За да се прикрие ли? Смяташ, че я е убил някой клиент? — попита Паул.
— Съмнявам се. Нашият човек — а това е работа именно на нашия човек — не е толкова глупав, че да убива жена, която го познава.
— Значи със сигурност е същият тип, който уби и Кастнер?
— А кой друг! — възкликна Вернер и кимна към трупа. — Това очевидно е неговият почерк.
Всички замълчаха — замислиха се какво ги чака, щом това тук е дело на сериен убиец. Знаеха, че няма да скъсят пропастта между себе си и това чудовище, докато то не извърши още убийства. И то не само едно. На всяко местопрестъпление щяха да откриват по още нещо: малки стъпки в разследването, за които невинни жертви щяха да заплатят с кръвта си. Фабел наруши пръв мълчанието.
— Дори и нашият човек да не е взел бележника, сигурно го е прибрал Клугман, за да прикрие клиентите си.
Патологът Мьолер още стоеше надвесен над трупа и се взираше в празната стомашна кухина на момичето. Изправи се, смъкна окървавените хирургични ръкавици и се извърна към главния комисар.
— Така е, Фабел, извършил го е същият човек. — Той вдигна изненадващо нежно русата коса, паднала върху челото на жената. — Убита е по съвсем същия начин, както предишната жертва.
— Това го виждам и сам. Кога е издъхнала?
— При такова ужасяващо разчленяване е трудно да се установи по телесната температура…
— Все пак някакви предположения? — прекъсна го Фабел.
Мьолер отметна глава назад. Беше доста по-висок от Фабел и го погледна така, сякаш виждаше нещо, недостойно за вниманието му.
— Според мен е издъхнала някъде между един и три след полунощ.
Откъм антрето се появи висока руса жена в елегантно сиво сако и панталон. Изглеждаше така, сякаш щеше да се вписва по-добре в заседателната зала на управителния съвет на голяма банка, отколкото на местопрестъпление. Това беше главен криминален комисар Мария Клее, най-новото попълнение в екипа на Фабел.
— Ела да видиш нещо, шефе.
Фабел мина заедно с нея през антрето и отиде в невероятно тясната кухничка. Както и целият апартамент, и тя изглеждаше така, сякаш тук не е стъпвал никой. На плота имаше чайник и пакет чай. Върху поставката за сушене на съдове беше оставена изплакната чаша, която обаче не беше обърната. Ако не броим това, нямаше никакви следи от живот: чинии в мивката, писма по плота или отгоре на хладилника, нищо, от което да личи, че пространството е подчинено на нечий житейски цикъл. Мария Клее посочи отворената врата на едно от шкафчетата върху стената. Фабел надзърна вътре и видя, че мазилката е изрязана и е сложено стъкло, през което съвсем ясно се виждат съседната стая и точно отсреща окървавеното легло.