Уленхорст, Хамбург
Жилищната сграда отговаряше на всички изисквания за хамбургски шик. Беше строена през двайсетте години на XX век и както личеше, наскоро беше ремонтирана основно. Фабел, който поназнайваше някои неща за модернистичната архитектура, бе готов да се обзаложи, че сградата е дело на Шнайдер или поне на някого от неговата школа. По нея нямаше остри ръбове: там, където се срещаха, белосаните стени образуваха меки извивки, а не ъгли, а прозорците бяха високи и широки. Уленхорст никога не беше имал славата на Ротербаум, но пак се смяташе за моден квартал на заможни хора.
Точно пред вратата от стъкло и месинг на ярко осветения мраморен вход бяха спрели два полицейски автомобила, пратени, както предположи Фабел, от участъка в Уленхорст. На самия вход на пост стоеше униформен полицай, втори слушаше някакъв висок мъж, прехвърлил шейсетте, който му обясняваше нещо разгорещено. Фабел спря зад полицейските автомобили и докато тримата с Мария и Вернер слизаха, се появи и колата на Паул и Ана. Фабел отиде при униформения полицай, който слушаше търпеливо по-възрастния мъж. От еполетите му разбра, че е полицейски комисар. Показа му служебната си значка и полицаят кимна. По-високият възрастен мъж, който имаше неугледния вид и зачервените очи на човек, вдигнат от дълбок сън", понечи да каже нещо. Фабел го прекъсна, като се обърна направо към полицая:
— Още никой ли не се е опитал да влезе вътре?
— Не, господине. Реших, че е най-добре да ви изчакаме. Сложил съм двама души пред жилището на госпожа Блюм, отвътре не се чува нищо.
Фабел погледна към цивилния.
— Това е домоуправителят — отговори полицаят на неизречения му въпрос.
Той се обърна към мъжа и протегна ръка.
— Дайте ми резервния ключ от апартамента на госпожа Блюм.
Домоуправителят имаше надменния полублагороднически вид на английски лакей.
— И дума да не става. Това е частна собственост и наемателите имат правото да…
И този път Фабел го прекъсна.
— Разбрах. — Той се извърна към Вернер. — Донеси от багажника лоста, ще разбием вратата.
— Ама как така ще разбивате… — подвикна домоуправителят. — Трябва да имате заповед…
Фабел дори не го погледна.
— Не ни трябва заповед. Разследваме убийство и имаме основание да смятаме, че наемателката е в опасност. — Той кимна рязко към автомобила. — Вернер… лоста!
Домоуправителят, който беше на ръба на припадъка, смотолеви ядосано:
— Не… не… Ще донеса ключовете.
Вратите на асансьора се плъзнаха и се отвориха на стълбищната площадка на третия етаж, просторно безупречно пространство, ярко осветено от вградените в тавана лампи, които хвърляха локвички светлина върху снежнобелия мрамор. Фабел махна с ръка, за да покаже на домоуправителя да води. Завиха зад меката чупка в коридора и се озоваха пред двама полицаи, застанали от двете страни на входната врата на апартамента. Фабел сложи ръка върху рамото на домоуправителя, за да го спре, и тръгна напред, като показа на Вернер и Мария да дойдат с него. Махна на Ана и Паул да застанат от другата страна на вратата, при втория полицай. Всички погледи бяха вперени във Фабел, Той повика домоуправителя и долепил пръст до устните си, прошепна:
— Кой ключ?
Мъжът го затърси и го показа. Фабел взе връзката и вдигна длан, та домоуправителят отново да се дръпне. Пантомимата продължи: Фабел посочи себе си и Вернер и вдигна един пръст, после два, с което да покаже, че двамата с Вернер ще минат отпред. Те извадиха оръжието и Фабел натисна звънеца. Чуха електронното жужене вътре. После тишина. Фабел кимна на Вернер и пъхна ключа в ключалката. Завъртя го, отключи и отвори вратата с едно-единствено плавно движение. В жилището светеше. Вернер влезе пръв, следван по петите от Фабел.
— Госпожо Блюм!
Викът му беше посрещнат от тишина. Той огледа каквото се виждаше от апартамента. До входната врата имаше стол и масичка. На стола нехайно беше метнато скъпо на вид дамско яке, на масичката беше оставена италианска кожена дамска чанта. Фабел отпусна хватката върху валтера. Вече знаеше, че в жилището няма хора. Най-малкото живи.
Антрето беше боядисано в бледосиньо и по стените бяха наслагани големи картини: абстрактни платна с наситенолилави и червени багри, които сякаш тлееха върху хладната боя.
Фабел тръгна по коридора и надзърна вляво, през отворената остъклена двойна врата на хола. Там нямаше никого. И тук хладни, подбрани с вкус тонове като фон на скъпите мебели и на няколкото произведения на изкуството. Докато оглеждаше набързо помещението, Фабел мерна източените линии на скулптура на Джакомети. Беше малка, но очевидно оригинална. Фабел продължи нататък. Вдясно — банята. Празна. Пак вдясно — спалнята. Празна. Последната врата в коридора беше затворена и когато Фабел я отвори, вътре беше тъмно. Пресегна се и плъзна ръка по стената до вратата, докато намери ключа. Поставените под ъгъл аплици удавиха стаята в светлина.