— Не е задължително. Съобщението е пратено с предварителна настройка на времето. Но има още нещо. — Браунер, който беше с латексови ръкавици, натисна предпазливо с пръст един от клавишите, после започна да отваря една по една папките. Всички бяха празни. — Странна работа — отбеляза криминалистът. — Кой сериен убиец ще си прави труда да влиза в папките на жертвата и да ги трие?
— Може ли да взема лаптопа, искам да го погледнат в техническия отдел.
— Чакай малко. Проверихме за пръстови отпечатъци, но искам да отворя клавиатурата. Компютърните клавиатури се състоят от точно толкова процепи, колкото и клавиши… под които се събират какви ли не неща. С повечко късмет можем да открием някой косъм или епителий на нашия убиец.
— Силно се съмнявам — отвърна посърнал Фабел. — Този тип не допуска грешки. Въпреки хаоса, който създава по време на убийството, го извършва едва ли не в стерилна обстановка. Не оставя нищо от себе си.
— Все пак си заслужава да опитаме — каза Браунер, като се постара да звучи насърчително, но не успя. — Може пък да ни провърви.
— Съмнявам се. Да кажа ли на Мьолер, че може да идва?
Браунер се усмихна.
— Вероятно да.
Докато вървеше към коридора, Фабел провери как е Ана Волф, която изглеждаше съвсем пребледняла с острата черна коса, скъпата спирала за мигли и огненото червило.
— Добре съм, шефе… съжалявам. Този път просто не издържах…
Фабел се усмихна, за да я успокои.
— Не е нужно да се извиняваш, Ана, случва се на всички ни. Така или иначе наказанието ти ще е достатъчно сурово: Браунер и останалите криминалисти от екипа няма да ти простят до гроб.
Вернер потупа Фабел по рамото.
— Направо няма да повярваш, Ян… знаем кога точно е дошъл убиецът, имаме и свидетелка.
— А описание?
— Да, и описание, макар и твърде приблизително.
Фабел направи нетърпелива физиономия.
— На долния етаж живее едно момиче — продължи Вернер. — На около трийсет години е, работи в рекламна агенция или в нещо, не по-малко значимо и важно. Та момичето има ново гадже. Ходили да спортуват във фитнес зала и към девет часа снощи се върнали тук. Останах с впечатлението, че приятелят на момичето си е правел устата за още една тренировка, този път от хоризонтален вид, но понеже е нов, не е бил поканен. Към осем и половина е спрял колата от другата страна на улицата. Седели са с момичето вътре на изгасен двигател, той очевидно се е опитвал да я убеди да го пусне в жилището си. Точно тогава са видели онзи тип, дошъл пеш. Не са забелязали кола, така че, и да е имало, той я е спрял някъде по-далеч оттук. Обърнали му внимание, защото точно преди да натисне звънеца, оглеждал дълго улицата първо в едната, а после и в другата посока. Момичето твърди, че дори е проверил през стъклената врата и входа.
— Значи го е разгледало добре.
— Да, доколкото е възможно от такова разстояние. — Вернер разлисти с рязко движение бележника си, за да провери какво точно е записал. — Висок и добре сложен. Момичето наблегна, че бил широкоплещест. Вписвал се напълно в квартала, бил добре облечен, в тъмносин костюм.
„Значи не е моят нисък и набит славянин със зелените очи“, помисли Фабел.
— Бил рус, с късо подстригана коса — допълни Вернер. — Но има още една важна подробност… момичето твърди, че мъжът носел светлосив шлифер, метнат над голям сак.
— Оръдията на труда — отбеляза горчиво и тихо Фабел.
— Момичето каза, че снощи е видяло за пръв път мъжа, а домоуправителят се сети само за един от живеещите тук, който отговаря на такова описание, но младата жена го познава по лице и се кълне, че не е той. При всички положения е видяла как нашият човек натиска звънеца на един от апартаментите, така че е изключено да живее в сградата. Остава ни да проверим още няколко апартамента, някои от които са празни, дотук обаче всички твърдят, че не са имали посетители, които да отговарят на описанието.
— Някой видял ли го е, когато си е тръгнал?
— Не. И никой не е чул боричкане или викове за помощ. Стените в сградата са дебели, но все някой е щял да чуе нещо.
— Не се заблуждавай от тази бъркотия тук, Вернер. Този тип е много хладнокръвен и обмисля всичко до най-малките подробности. Ще изчакаме цялостната аутопсия, но от състоянието на тила и сега можем да кажем, че жената е била мъртва или почти мъртва още преди да се свлече на пода. Негодникът очевидно се е представил за полицай, вероятно за мен, и я е оставил да го доведе до тук. Докато жената е била с гръб към него, той я е ударил с все сила по тила. Така си е осигурил цялото време на тоя свят, за да извади инструментите и да се заеме с работа.