— Може и да се връзва — възрази Вернер, — а ние още да не знаем как. В края на краищата не знаем почти нищо за мъртвата проститутка. Дали тя няма нещо общо с материала на Анжелика Блюм? Например да е забъркана в сексуален скандал?
— Анжелика Блюм не е работела за жълтите издания, но ако в този сексуален скандал са замесени и политици, може би си прав. — Фабел потърка отчаяно брадичката си, сякаш това щеше да ускори мисловната му дейност. — Просто трябва да разберем коя е била Моник. И да се върнем към случая Кастнер. Трябва да прегледаме по-внимателно личната й документация. Не проучихме и професионалните й дела, защото решихме, че е убита случайно. Трябва да се върнем отново на случая. Мария… нали ще се заемеш с това? Знам, възложихме ти да установиш самоличността на втората жертва, но ми се иска да поемеш и Кастнер.
— Разбира се, шефе — отвърна тя без особен ентусиазъм.
Фабел очакваше Вернер да се зарадва, че не са го възложили на него. Но се излъга. Знаеше, че не му е особено приятно, задето Мария получава такива отговорни задачи, но сега не му беше до това да се упражнява в добро управление на екипа.
— Ти, Вернер, проучи професионалните контакти на Анжелика Блюм и виж дали можеш да установиш върху какво е работила. И нека проверим дали още някой тук не е зърнал тайнствения ни посетител.
Браунер се намеси отново.
— Между другото, Ян, открихме пръстови отпечатъци на още един човек.
— Виж ти! — вдигна вежди Фабел.
— Не бързай да се радваш. Има ги навсякъде, някои са нови, други са по-стари и са по-трудни за снемане, но съм сигурен, че са на същия човек. Някой, който от известно време е познавал добре жилището на госпожа Блюм. Съмнявам се да са на нашия приятел.
Изведнъж Фабел се почувства капнал и изнемощял, сякаш адреналинът беше секнал и умората и отпадналостта го бяха застигнали телом и духом. Той се върна в кабинета на Анжелика Блюм.
Погледна обезобразеното й тяло. Патолозите бяха разгънали чувала и се готвеха да сложат трупа в него. Фабел загледа как вдигат ципа на чувала с останките на жената, която на няколко пъти се беше опитвала да се свърже с него. Той беше сметнал за излишно да отговаря на обажданията, защото имаше да провежда важно разследване на убийство. Сега журналистката се беше превърнала в част от това разследване. Фабел знаеше, че буцата, заседнала като олово в гърдите му, е вина. Заговори на жената, която вече не можеше да го чуе:
— Е, госпожо Блюм, ще се постарая да разбера какво толкова искахте да ми кажете.
Неделя, 15 юни, 9,45 ч. сутринта,
Харбург, Хамбург
Ханзи Краус приличаше по-скоро на хрътка, отколкото на човек: дребен и неугледен, торба кости, които се крепяха от сивкава, изсъхнала кожа. Навремето очите му в дълбоките очни кухини върху изпитото като муцуна на гризач лице бяха воднистосини, но сега бяха помръкнали, безжизнени и синкавосиви от петнайсетте години, през които се беше тъпкал с чудовищни количества хероин. Ханзи лежеше на мръсния дюшек без чаршаф, който смърдеше на застояло и нечистотии, миризма, която не забелязваше главно защото я носеше постоянно със себе си. Лежеше, подпрял главата си на свитата в лакътя ръка, а с другата държеше цигарата до тънките устни.
Искаше да се почувства щастлив. И то час по-скоро. Знаеше, че болката, зараждаща се в изпосталялото му тяло, не след дълго ще стане непоносима. А за да се почувства щастлив, трябваше да плати, той обаче нямаше пари. Макар и да беше редовен клиент, който купуваше големи дози, доставчиците едва ли щяха да му отпуснат някаква форма на кредит, Мръсни турци! Но възможностите на Ханзи да се спазари най-неочаквано се бяха увеличили значително. Той свали крака от леглото и приседна на края му. Стиснал очи, за да не му люти от тютюневия дим, бръкна и с двете ръце под леглото. Вързопът още си беше там. Ханзи стоя така няколко минути, заслушан в звуците, раздаващи се из приюта: кашлица като на туберкулозен долу, радиоприемник в съседната стая. Ханзи издърпа малкия вързоп, омотан в два-три мръсни парцала, и го сложи на дюшека. Отметна внимателно плата, изпод който се показа лъскав деветмилиметров автоматичен пистолет. Ханзи не разбираше нищо от оръжие, но въпреки това знаеше, че това тук е по-особено. Изглеждаше скъпо. Отстрани беше украсено с множество декоративни мотиви, по които май беше инкрустирано злато. Явно беше произведено някъде в чужбина: името на завода беше написано на кирилица — на руски или на нещо подобно, помисли си Ханзи, — виждаше се и цифрата дванайсет. Ханзи отново намота парчето плат около пистолета, като внимаваше да не го докосва: не искаше да се забърка в онова, което беше сполетяло клетника край плувния басейн.