— Само от едната страна ли? — попита той Мария.
— Да. От другата е голямото огледало. Виж. — Тя се промуши покрай него, пресегна се с ръка, на която беше сложила латексова ръкавица, и изтегли от шкафа електрически кабел. — Обзалагам се, че тук е имало камера.
— Значи нашият човек е заснет на видеолента.
— С тази малка подробност, че тук вътре няма нищо — възрази Мария. — Може би е намерил касетата и я е взел.
— Добре. Кажи на криминалистите да огледат шкафа сантиметър по сантиметър.
Фабел понечи да излезе, но Мария го спря.
— Помня, че когато бях малка, от училище ни заведоха на еднодневна обиколка из студиите на телевизия „Ен Де Ер“. Показаха ни декорите на някакъв сапунен сериал… нещо от рода на „Линденщрасе“. Помня колко истинска изглеждаше стаята… докато не се приближиш. После виждаш, че небето зад прозорците е нарисувано, а вратите на шкафчетата не се отварят…
— Накъде биеш, Мария?
— Тук има всичко, каквото очакваш да видиш в жилището на момиче на повикване… само дето прилича на декор за такова жилище. Тук сякаш не е живял никой.
— Доколкото знаем, наистина никой не е живял в апартамента. Не е изключено това тук да са „работните“ помещения на няколко момичета…
— Знам… и все пак има нещо съмнително. Разбираш ме, нали?
Фабел си пое дълбоко въздух, позадържа го и чак тогава отговори:
— Всъщност те разбирам прекрасно, Мария.
Върна се в стаята. Фотографът снимаше педя по педя местопрестъплението и трупа. Беше сложил прожектор върху поставка и от ярката светлина, насочена към тялото, кръвта, разхвърчала се из стаята, изглеждаше още по-очевидна и създаваше усещането за взрив от насилие. Младият униформен полицай още стоеше на вратата и гледаше вторачено трупа. Фабел застана между него и леглото.
— Как се казваш, момчето ми?
— Белер, господин главен комисар. Уве Белер.
— Добре, Белер. Разговаря ли с някого от съседите?
Белер пак плъзна поглед над рамото на Фабел, към ужаса в стаята. После трепна.
— Моля? А, да… Извинявайте, господин главен комисар, да, разговарях. На партера живее семейство, а точно отдолу — една старица. Не са чули нищо. Но бабката е глуха.
— Знаят ли как се казва момичето?
— Не. Но те почти не са го виждали. Навремето тук живяла друга старица, която преди година-година и нещо починала. Около три месеца апартаментът пустеел, после пак го взели под наем.
— Видели ли са някой да влиза или да излиза снощи?
— Не. Не са видели никого освен онзи тип, който ни се обади, дошъл е в два и половина. Мъжът и жената от партера са се събудили от трясъка на входната врата — на пружина е и когато се затваря, кънти във входа… но преди това никой не е чул нищо. Както казах, мъжът и жената на партера са спели, а старицата отдолу недочува. — Белер се поизвърна и погледна през рамото на Фабел към трупа. — Който го е направил, е абсолютен психар. Е, тя все пак си е търсела белята, щом се е забъркала в тези игри… да лови на улицата какви ли не извратеняци и да ги води тук.
Фабел взе опърпаната по краищата снимка, подпряна на лампата върху тоалетката. Износена частица от чужд живот, истински живот. Вписваше се в това бездушно жилище точно толкова, колкото прашинка в окото. Беше правена в слънчев ден вероятно в Ботаническата градина на Хамбург. Беше стара и мътна, заснета от разстояние, но Фабел все пак различи чертите на момиче с пепелява коса на около четиринайсет години. В лице не беше нито грозно, нито хубаво, на улицата ще го подминеш, без изобщо да го забележиш. До момичето на снимката имаше по-голямо момче на около деветнайсет години и мъж и жена към четирийсет и пет. Във вида им се долавяше свойско държане и спокойствие, от които веднага разбираш, че са семейство.
— Жената все пак е била жив човек — отговори Фабел, без да поглежда младия полицай, — била е нечия дъщеря. Въпросът е на кого.
Той извади от джоба на сакото си найлонов плик за веществени доказателства и прибра в него снимката. После се извърна към Мьолер.
— Подготви доклада възможно най-бързо.
Сряда, 4 юни, 6,00 ч. призори,
Санкт Паули, Хамбург
Преди да си тръгне, Фабел каза на Белер да дойде с него в жилището на долния етаж. Там вече имаше униформен полицай, който пиеше чай със старица с птичи вид и с кожа като пергамент. Апартаментът беше съвсем същият — поне като разположение. Но десетилетията живот бяха оставили отпечатък по стените на гарсониерата, докато тя се беше превърнала в придатък към старицата. Докато в апартамента на горния етаж единствено смъртта бе оставила някаква следа.