Полицаят стана от фотьойла още щом видя Фабел, но той му направи знак с ръка да не се изправя. Белер представи възрастната жена като „госпожа Щайнер“. Тя впи във Фабел големи, кръгли, воднисти очи. С този вперен поглед и с птичата си крехкост тя му заприлича на кукумявка. До едната стена имаше маса и столове. Фабел издърпа единия и седна с лице към старицата.
— Добре ли сте, госпожо Щайнер? Знам, за вас е голямо изпитание. Ужасна история. И със сигурност тази суматоха ви притеснява. Целият този шум…
Докато той говореше, бабката се наведе напред и сбърчи чело над бухаловите очи, сякаш се бе съсредоточила върху думите му.
— Няма нищо, шумът не ме притеснява. Недочувам…
— Ясно — отвърна малко по-високо Фабел. — Значи нощес не сте чули нищо?
Най-неочаквано госпожа Щайнер се натъжи много.
— Точно там е работата. Вероятно съм чула… Чула съм нещо, а не съм разбрала.
— Не ви разбирам — рече Фабел.
— Шум в ушите. От глухотата е. Преди да си легна, махам слуховото апаратче… всяка нощ чувам звуци… удари, оглушителни писъци… крясъци. Но е от шума в ушите. Всъщност никога не съм сигурна дали е от него.
— Ясно, лоша работа. Сигурно е неприятно.
— Човек трябва да се научи да не му обръща внимание. Иначе ще полудее. — Старицата поклати пилешката си главица съвсем бавно, сякаш, ако я раздвижеше по-бързо, щеше да я повреди. — Имам го от много отдавна, млади момко. По-точно от юли 1943 година.
— Бомбардировките на англичаните ли?
— Радвам се, че си знаете историята. А аз трябва да живея с моята. Или най-малкото с отгласа от нея. Първата вълна ме застигна на улицата. Спукани са ми тъпанчетата и на двете уши. И това тук… — Тя вдигна черния вълнен ръкав и изпод него се показа невъзможно слаба ръка. Кожата беше набръчкана, на розови и бели петна. — Изгаряния върху трийсет на сто от кожата по тялото. Но най-тежко ми се отрази шумът в ушите. — Старицата замълча и в бухаловите й очи се загнезди тъга. — Не мога да понеса това, че клетото момиче е викало за помощ, а аз не съм чула.
Фабел насочи поглед зад главата на жената, към старите черно-бели снимки по шкафа: тя като малка и като млада, пак със същите бухалови очи, заедно с мъж с гъста черна коса, друга снимка на същия мъж в униформа, вероятно на Вермахта. После обаче Фабел се взря и видя, че е на военновременния Полицейски батальон на запасняците. Деца нямаше. Нямаше и фотографии, които да не са поне на половин век.
— Често ли срещахте жената?
— Не. Всъщност съм разговаряла с нея само веднъж. Метях стълбищната площадка, когато тя мина покрай мен, качваше се нагоре.
— Говорихте ли с нея?
— Всъщност не. Тя ме поздрави и каза нещо за времето, после продължи нагоре. Мислех да я поканя на кафе, но ми се стори, че бърза. Имаше делови вид… беше облечена много добре. Със скъпи обувки, доколкото си спомням. Красиви. Вносни. Освен онзи път само съм я чувала от време на време по стълбището. Мислех, че често пътува по работа, нещо такова.
— Често ли имаше гости. И по-точно мъже?
Старицата отново се съсредоточи, от което лицето й се сбръчка.
— Не… не, не бих казала, че съм виждала да й идват на гости.
— Знам, че е много неприятно, но съм длъжен да ви попитам, госпожо Щайнер… има ли нещо, което да ви е накарало да си помислите, че жената е проститутка?
Бухаловите очи се разшириха още повече.
— Не. И дума да не става. Такава ли е била?
— Не знаем. Ако наистина е била проститутка, би трябвало при нея често да са идвали мъже.
— Не, честно да ви кажа, виждала съм при нея да идват само двама-трима души. Но сега, след като го споменахте, се сещам, че бяха все мъже, никога не съм виждала друга жена.
— Можете ли да ги опишете?
— Всъщност не — поклати тя пак бавно глава. — Дори не съм сигурна дали съм забелязвала повече от двама мъже. А не е изключено да е бил и един и същ. — Старицата посочи към антрето зад Фабел и към матовото стъкло на входната врата. — Виждала съм само силуети… сенки.
— Значи няма да ги познаете?
— Само младежът, който всъщност й е дал жилището под наем…
— Това сигурно е Клугман, господин главен комисар — намеси се Белер. — Онзи, който е открил трупа и се е обадил в полицията.
— Често ли идваше? — попита Фабел.
Старицата сви крехки рамене.
— Виждала съм го само два-три пъти. Както казах, вероятно именно него съм забелязала да слиза и да се качва. — Тя пак погледна към матовото стъкло на входната врата в антрето. — Ето какво означава да остарееш, млади момко. Светът се свива и свива, докато се превърне в сенки, които минават пред вратата.