— Кога за последно е идвал господин Клугман, помните ли?
— Миналата седмица… или по-миналата. Съжалявам, но не обръщам особено внимание на тези неща.
— Не се притеснявайте, госпожо Щайнер. Благодаря ви, че ни отделихте време.
Фабел се изправи от стола.
— Господин главен комисар!
Воднистите бухалови очи примигаха.
— Да, госпожо Щайнер.
— Мъчила ли се е много?
Нямаше смисъл да я лъже. Не след дълго новината щеше да гръмне по всички вестници.
— Опасявам се, че да. Но сега вече е намерила покой. Довиждане, госпожо Щайнер. Ако имате нужда от нещо, на всяка цена кажете на някой от полицаите.
Но старицата като че ли не го чу.
— Трагедия! Каква трагедия! — продължи да клати тя глава.
След като излязоха от жилището, Фабел се обърна към Белер.
— Каза, че си дошъл пръв на местопрестъплението.
— Да, господин главен комисар.
— Никой ли не се навърташе наоколо?
— Не, господине. Само мъжът, който се обади в участъка… и после младото семейство от партера.
— А не забеляза ли някъде наблизо един по-възрастен мъж?
Белер поклати замислено глава.
— Дори по-късно, когато започнаха да се събират любопитните? Нисък такъв и набит, към седемдесетте? Прилича на чужденец… На славянин, може би на руснак.
— Не, господин главен комисар… съжалявам. Важно ли е?
— Не знам — отвърна Фабел. — Вероятно не.
Сряда, 4 юни, 7,30 ч. сутринта,
Санкт Паули, Хамбург
В помещението за разпити в полицейския участък на Давидваше човек можеше много успешно да изучава минимализма в действие. По голите белосани стени имаше само врата и един прозорец, който би трябвало да гледа към Давидщрасе, ако стъклото не беше дебело и матово като разлято замръзнало мляко — изгревната светлина, която се процеждаше през него, наподобяваше бледа мътилка. Масата за разпити беше опряна в стената, а от другите й две страни бяха сложени четири метални тръбни стола. В единия край на плота й беше оставен черен касетофон. Отгоре, на стената имаше табели с препоръки кой откъде да мине и какво да прави в случай на пожар. А най-отгоре беше закачен надпис, че пушенето е забранено.
От едната страна на масата седяха Фабел и Вернер. Срещу Фабел имаше мъж на около трийсет и пет години с гъста, намазана с гел черна коса, сресана назад на лъскави кичури, които постоянно падаха върху челото му. Беше висок, с внушително телосложение. Раменете му щяха да изскочат изпод евтината черна кожа на прекалено тясното яке. Мъжът имаше вид на бивш спортист, който вече не се състезава: около кръста му бяха започнали да се трупат първите признаци на затлъстяване, под очите му тъмнееха сенки, кожата му изглеждаше твърде бледа заради черната коса и двудневната брада — лицето му бе волево и силно, но леко подпухнало.
— Вие сте Ханс Клугман, нали така? — попита Фабел, без да вдига очи от доклада.
— Да…
Клугман се наведе напред, сгърби се, подпря китки върху ръба на масата и започна да бели кожичката на палеца си с нокътя на другия палец. Положение почти като за молитва, ако не бяха притеснението и напрежението.
— Намерили сте момичето… — Фабел прелисти няколко страници. — „Моник“.
— Да…
Нокътят на палеца се заби по-надълбоко. Единият крак започна да подскача като от тик под масата. От това и ръцете се затресоха ритмично.
— Сигурно за вас е било шок… много неприятен.
В очите на Клугман се четеше неподправена мъка.
— Би могло да се каже…
— Моник каква ви беше, приятелка ли?
— Да.
— И въпреки това твърдите, че не знаете фамилното й име.
— Не го знам.
— Вижте какво, господин Клугман, трябва да призная, че наистина се нуждая от помощта ви. Много съм объркан и разчитам на вас да ми съдействате да си изясня нещата. Дотук разполагам с трупа на безименно момиче, което лежи разчленено в жилище без следа от лични вещи, ако не броим единия кат дрехи за смяна в гардероба… няма дамска чанта, няма документи… всъщност няма и храна освен опаковката мляко в хладилника. Освен това намерихме някои неща, които човек очаква да открие в жилище, използвано за публичен дом. А апартаментът е с доста удобно разположение, само на две крачки от квартала на проститутките, но не и в него. Въпреки това няма доказателства, че там са ходили много мъже. Разбирате ли сега защо съм объркан?
Клугман сви рамене.
— И за капак установяваме, че официално жилището е наето от бивш полицай, командос от отряда за бързо реагиране, и той твърди, че не знае фамилното име на жената, която го е наела от него. — Фабел изчака Клугман да осмисли думите му. Той продължи да гледа безучастно ръцете си. — Защо не престанете да ни разигравате, господин Клугман? И аз, и вие знаем, че жилището се е използвало за проституция, но по някакъв твърде избирателен начин, и че тази Моник не е живеела там. Вижте какво, изобщо не ме вълнува какви са били отношенията ви с момичето, от вас искам само информация за него. Ясен ли бях?