— Заради това ли му се подчинявахте с такъв… с такъв фанатизъм?
— Фанатизъм! — засмя се тихо и горчиво жената. — Да, прав сте. Бяхме фанатици. Бяхме готови да умрем за него. И повечето го направиха.
— За него ли? А не за убежденията?
— О, в онези дни си бяхме втълпили, че носим на Германия световната социалистическа революция, че сме бойци, опълчили се срещу капиталистите, наследници на нацисткия плащ. — Тя за пореден път всмукна дълбоко от тютюневия дим. — Истината е, че всички бяхме под властта на Карл-Хайнц. Замисляли ли сте се някога колко много от членовете на групата ни бяха жени? Млади жени? След процесите пресата ни нарече „харема на Свенсон“. Истината е, че всички спяхме с Карл-Хайнц. Всички бяхме влюбени в него.
— Доста хора загинаха заради тези ученически увлечения.
Фабел не успя да прикрие горчивината в гласа си. Спомни си как двайсет и пет годишният Франц Веберн, семеен с осемнайсетмесечно дете, бе лежал мъртъв на улицата. Помисли и за Гизела Фром, която бе потънала бавно в мътните води на Елба.
— Господи, нима смятате, че не го знам! — възкликна Менцел. — В онази килия в затвора „Щутгарт-Щамхайм“ разполагах с цели петнайсет години, за да размишлявам за това. Но и вие разберете, че този човек имаше огромна власт над нас. Искаше пълно подчинение. Това означаваше да скъсаме със семействата си, с приятелите, с всичко смислено и разумно, което можеше да ни повлияе. Чувахме единствено неговия глас. Той беше за нас майка, баща, брат, другар, любовник… всичко. — Страстта като че ли припламна отново у нея, после угасна. — Той беше манипулатор и мръсник.
Менцел запали от угарката на цигарата друга. Фабел отново забеляза жълтите петна по пръстите й.
— И Гизела ли беше фанатичка като останалите?
Усмивката на Менцел беше заредена с тъга.
— Тя беше най-голямата фанатичка. Карл-Хайнц беше първият й мъж. Гизела беше луднала по него. Онова, което казахте преди малко, е вярно. Наистина не сте имали друг избор, освен да я застреляте. Карл-Хайнц й беше внушил да убива. Вие сте били само оръдието на смъртта й. Всъщност я уби той.
— Едно не разбирам: защо — каза искрено озадачен Фабел. — Защо Свенсон… защо всички вие сте изпитвали потребност да го вършите? Какво в обществото ви се е струвало толкова ужасно, че да му обявите война?
Менцел се позамисли, преди да отговори.
— Германската болест. Липсата на история. Липсата на ясна самоличност. Опитите да проумеем кои всъщност сме. Точно това ни е тласнало към нацизма. То ни е накарало и след войната да станем някакви ерзац-американци: като блудно дете, което се опитва да си спечели благоволението на родителите, като им подражава. Презирахме ултракапитализма, пуканковите баналности. Обявихме война на посредствеността — засмя се тя злъчно — и посредствеността победи.
Фабел се беше вторачил в чая. Знаеше какъв трябва да бъде следващият му въпрос. Вече знаеше и отговора, но въпреки това трябваше да попита.
— Свенсон наистина ли е мъртъв?
Смяташе се, че е загинал при престрелка след осуетеното покушение срещу тогавашния кмет на Хамбург. Един изстрелян от полицаите куршум беше улучил резервоара в автомобила на Свенсон и той беше пламнал. Свенсон беше загинал в пожара. От полицията не успяха да открият зъболекарските му картони, за да потвърдят самоличността. Години наред Свенсон, това въплъщение на терориста, беше правил всичко възможно да заличи съществуването си в официалните документи.
Известно време Марлис Менцел мълча. Облегна се и всмукна от тютюневия дим, като се взираше във Фабел, сякаш преценяваше колко струва.
— Да, господин Фабел. Карл-Хайнц загина в онзи автомобил. Можете да бъдете сигурен.
Фабел й вярваше.
— Трябва да се връщам в Хамбург — каза той. — Съжалявам за безпокойството.
— Може би просто съжалявате, че сте разбудили миналото. Защото аз съм там: във вашето минало. Както и Гизела. — Тя замълча, после добави: — Получихте ли онова, заради което дойдохте, господин Фабел?
Той се изправи с усмивка.
— Дори не знам защо дойдох. Надявам се изложбата да мине успешно.
— Показвам какво съм създала. Своеобразно изкупление за разрушенията, които съм нанесла. Според мен подобаващ край. Защото това, господин Фабел, е моят дебют и моят финал.
Менцел изтръска пепелта от цигарата в пепелника върху масата.
— Моля? — попита Фабел, върху лицето му се беше изписало объркване.
Марлис Менцел вдигна цигарата и започна да я разглежда внимателно.