— Мисля — Уес сръбна от бирата си, — че ще снимаме в Оклахома.
— И в Чикаго, и в Ню Йорк. Това е филм-критика срещу правителството, в който ще има един симпатичен герой.
Той се изкиска.
— Кога започваме?
Ето така сключихме сделката за „Несправедливост“.
Бях като наелектризиран през цялата вечер, но по-късно — след като приключи приятната вечеря и Уес отпраши с мотора си — Джил спъхна огромния ми оптимизъм.
— Онова, което ни разказа за Оклахома, за баща му, който ги напуснал, за пропилата се майка, която умряла от рак, за отиването му в приемно семейство…
— Забелязах, че това те разтревожи.
— Позна. Толкова си зает да се взираш в клавиатурата на компютъра си, че не можеш да следиш публикациите за твоята звезда.
Сложих една купа в миялната машина.
— И?
— Уес е роден в Индиана. Той е бил подхвърлено дете, отгледано в сиропиталище. Историята, която ти разказа, не е неговата.
— Тогава чия е?
Джил ме изгледа продължително.
— Боже мой, не и на Дийкън!
Ето какво било, истината изскочи като отвратителното човече от кутийката с пружинка и ми се ухили злорадо в лицето. Физическата прилика с Дийкън беше случайна, игра на съдбата, която се оказваше божия благодат за него. Но останалото — жестовете, дрехите, гласът — беше съзнателно търсено. Знам какво си мислите — че сам си противореча. Когато го срещнах за пръв път, си помислих, че държането му е твърде естествено, за да е съзнателно подражание. И когато осъзнах, че пробните му снимки във всяко отношение са напълно идентични със сцената в плевнята от филма на Дийкън „Блудният син“, не повярвах, че Уес съвсем преднамерено е възпроизвел тази сцена. Пробните снимки изглеждаха напълно естествени, за да бъдат имитация. Беше като отдаване на почит.
Ала сега вече знаех. Уес имитираше. Но смразяващото бе, че онова, което бе направил, надминаваше обикновената имитация. Той бе реализирал заветната цел на всеки редови актьор. Не играеше роля. Не претендираше, че е Дийкън. Той всъщност беше своя модел. Толкова много се бе вживял в ролята, която в началото несъмнено бе изиграна съвсем преднамерено, че сега той бе самата роля. Уес Крейн съществуваше само по име. Но миналото му, мислите му и самата му идентичност вече не бяха негови. Те принадлежаха на един мъртъв човек.
— Какво, по дяволите, е това? — попитах аз. — „Трите лица на Ева“? „Сибил“?
Джил ме погледна нервно.
— Докато не стане „Психо“.
Какво трябваше да направя? Да кажа на Уес, че се нуждаеше от помощ? Да се срещна насаме с него и да се опитам да поговоря за заблудата му? Единственото, с което разполагахме в подкрепа на нашата теория, бе един разговор, а Уес съвсем не бе опасен. Тъкмо обратното. Държането му бе безупречно. Той винаги говореше любезно и с чувство за хумор. Освен това актьорите използват най-различни начини да се подготвят психологически. Те са ексцентрици по природа… „Най-доброто, което може да се направи — разсъждавах аз, — е да се изчака и да се види.“ На прага на заснемането на нов филм, нямаше никакъв смисъл да се създават проблеми. А ако заблудата му станеше разрушителна…
Обаче той определено не създаваше проблеми на снимачната площадка. Идваше половин час по-рано за снимките. Знаеше репликите си. Прекара много вечери и уикенди — без да бъде задължен — да репетира с другите актьори. Дори и заместник-директорът на студията призна, че заснетите кадри са великолепни.
Единственият повод за тревога беше манията на Уес да се състезава с коли и мотори. Уолт Хепнър направо изпадна в истерия относно застраховките му.
— Хей, той се нуждае от изпускане на парата — казах му аз. — Подложен е на голямо напрежение.
„Аз също“ — признах си тихомълком. Този път разполагах с бюджет от 25 милиона и нямаше да съсипя работата, като карам звездата във филма да се чувства неловко.