— А ти какво си, оракул ли?
— Неопитен психиатър. Подсъзнателно ти искаш да завършиш легендата. Начина, по който се държиш — приликите са твърде големи.
— Казах ти още при първата ни среща — не обичам глупостите!
— Тогава го докажи. В понеделник не се приближавай до мотор, кола, дори и до малолитражен автомобил. Ела трезвен в студията. Свърши си работата толкова добре, колкото знаеш. Ще те откарам у нас. Ще си направим малко парти. Ти, аз и Джил. Тя обеща да сготви любимото ти ядене: котлети, боб на фурна и варена царевица. Домашно приготвена торта за рождения ти ден. Шоколадова. Още едно твое любимо лакомство. Ще преспиш у дома. На сутринта ще оставим Джеймс Дийкън зад гърба си и…
— Да, бе? И какво?
— Осъществяваш кариерата, която Дийкън никога не е имал.
В очите му се прокрадна несигурност.
— Или отиваш на ралито, пребиваш се и нарушаваш обещанието, което даде. Двамата заедно. Един екип. Не се отказвай от сделката ни.
Уес се разтресе, сякаш щеше да се разпадне на парчета.
Във филм това щеше да бъде кулминационната точка — как не се състезава на рождения си ден, как си направихме партито, където той изрече едва няколко думи и после отиде да спи в стаята ни за гости.
И оживя.
Но ето какво се случи. Във вторник, след рождения му ден, Уес не помнеше репликите си. Не можа да играе пред камера. Не можа да контролира гласа си. В сряда беше по-зле.
Но ще ви кажа и това. На рождения му ден — годишнината от смъртта на Дийкън, — когато се появи трезвен и се отнесе с уважение към сделката ни, Уес игра по най-блестящия начин в актьорската си кариера. Зенит в актьорския занаят. Често гледам с дълбок респект видеозаписа на тези сцени.
И снимките този ден бяха толкова блестящи, че заместник-директорът ме остави да довърша филма.
Но той никога не узна как фалшифицирах останалата част от него. Предишната нощ Уес бе загубил изцяло техниката си. Аз притежавах достатъчно готов материал, за да довърша филма — с много въображение и с известна, макар и непризната, но скъпоструваща помощ на Доналд Портър. Той дублира по-голяма част от финалните реплики на Уес.
— Нали ви казах? Хороскопи. Астрология — заяви Доналд.
Не му повярвах, докато не занесох четири заснети сцени на един познат експерт по звука. Беше се специализирал във вкарването на гласове в компютъра и показването им с визуални графики.
Той разстла картите пред мен.
— Някой си прави шега с теб. Или ти с мен.
Почувствах се толкова слаб, че се облегнах с ръце на бюрото му, когато го попитах:
— Как?
— Използвайки първия филм, и по-точно сцената с Дийкън в „Блудния син“, като образец — вторият филм е близо по звучене. Но третият няма никаква прилика.
— Тогава къде е шегата?
— В четвъртия. Той пасва напълно. Кой с кого се шегува?
В първия филм бе гласът на Дийкън. Във втория — този на Доналд Портър. Близо до гласа на Дийкън, дублиращ Уес в „Необуздана ярост“. А в третия филм бе гласът на самия Уес — диалога в „Необуздана ярост“, който не можах да използвам, защото Уес вече не бе на себе си.
А четвъртият клип? Гласът, който беше идентичен с този на Дийкън, автентичен, можещ да се провери, бе отново на Уес. Неговите пробни снимки. Имитираната сцена от „Блудния син“.
Уес се изгуби от погледа ми. Неговият актьорски талант го напусна със сигурност и той никога повече нямаше да стане изгряваща звезда. Продължих да го търся по телефона, но нито веднъж не получих отговор отсреща. И така в един втори и както се оказа последен опит, отидох до неговата неприветлива къща близо до пустинята. Съмнителните младежи, приличащи на сектанти, ги нямаше. Отпред стоеше само един мотор. Изкачих стълбите до слънчевата веранда, почуках, не получих отговор и отворих вратата.
Щорите бяха спуснати. Къщата тънеше в сумрак. Влязох в антрето и до слуха ми достигна нечие тежко дишане. Свих надясно и влязох в стаята.
Дишането стана по-високо, свирещо и задъхано.
— Уес?
— Не светвай лампата!
— Притеснявах се за теб, приятелю.
— Недей…
Но аз го направих. И от онова, което видях, ми се повдигна. Тялото му бе хлътнало в един стол. По-точно би било да се каже — просмукано, гниещо, разлагащо се. На бузите му имаше дупки, през които се виждаха зъбите. Около него на пода чернееше подобно на локва петно, сред което бяха разпилени скапани зеленчуци, от които се носеше нетърпима смрад.
— Май трябваше да отида на ралито на рождения си ден, а? — Гласът му излизаше със свистене през зеещите на шията му дупки.
— По дяволите, приятелю. — Сълзите рукнаха от очите ми. — Боже мой, трябваше да те оставя да го направиш.