— Ти току-що спечели четиристотин хиляди от сценария, който студията съсипа. Защо не се възползваш от шанса? Направи го заради себеуважението си.
— Мисля, че те обичам — казах аз.
— Когато бъдеш съвсем сигурен, слез в спалнята.
Тя се обърна и излезе. Останах загледан известно време във вратата, после се обърнах към компютърния екран и се замислих за наемните войници. Живеех на скалистия бряг на Тихи океан и той винаги бе пред очите ми. Но сега не го виждах. Пред очите ми бе само момчето от вчерашните снимки. Как държеше кутията с бира.
Точно като Джеймс Дийкън.
Дийкън. Ако сте фенове на киното, знаете за кого говоря. Фермерското момче от Оклахома. В средата на петдесетте. В началото — малолетен престъпник, който едва не е пратен в поправителен дом заради кражба на коли. Но в гимназията един учител успява да го запали по самодейните пиеси. Дийкън така и не се дипломира. Вместо това взема на заем хиляда долара и отива на автостоп в Ню Йорк, където се закотвя пред вратата на Лий Страсбърг, докато Страсбърг не се съгласява да го приеме в актьорското си студио. Много блестящи актьори са излезли от тази школа. Брандо, Нюман, Клифт, Гадзаро, Маккуийн. Но някои казват, че Дийкън бил най-добрият от групата. Следва малка роля на Бродуей. Сред публиката има скаут за нови таланти. После пробни снимки за широкия екран.
Останалото, както твърдят, е история. Ролята на по-малкия брат в „Блудния син“. Непълнолетният престъпник в „Бунт на 32-а улица“, после необузданият работник на нефтена сонда в „Право по рождение“, където се откроява сред половин дузина големи звезди. В него има нещо. Някаква енергия несъмнено. Човек може да почувства как кръвта бушува във вените му, издува ги до пръсване, сякаш иска да излезе навън. И неподправеност. Господ ми е свидетел, личеше си колко много се вживява в ролите си. Всъщност той е тези герои.
Но най-вече камерата просто го обича. Така тук обясняват как се става звезда. Някои красиви момчета излизат грозни на екрана. А някои грозни изглеждат прекрасно. Въпрос на заснемане на триизмерното изображение и трансформирането му в двуизмерно на екрана. Отличителното в реалния живот често става тривиално и обратно. Няма начин предварително да знаеш дали камерата ще те хареса. Това или се случва, или не. А тя със сигурност харесва Дийкън.
А най-вълнуващото е, че той бил толкова красив и в реалния живот. Ходещо кино. Или поне така казват. Разбира се, аз никога не съм го срещал. Той е играл, преди да дойде моето време. Но във филмовата индустрия се носи мълвата, че не можел да изиграе нищо погрешно. И то далеч преди да заснеме трите си филма. Стопроцентова суперзвезда.
И после?
Колите. Ако животът му се възприеме като трагедия, то колите определено са първопричината. Той обичал да шофира бясно. Казвали са ми, че тялото му било на парчета, когато на път за Калифорния, където отивал с модифицираната си корвета на автомобилно рали, се блъснал в онзи камион със сто мили в час. Може би сте чували легендата. Че не бил умрял, но бил така обезобразен, че се оттеглил в някакъв почивен дом, за да спести на феновете си отвращението от това как изглеждал. Но не вярвайте на тази история. О, той наистина умрял. Експлоадирал като метеор. А най-голямата ирония е в това, че, понеже трите филма, в които се бил снимал, не били пускани дотогава на екран, никога не узнал колко известен е станал.
Ала аз си мислех, че щом една звезда може веднъж да изгрее, навярно може да изгрее отново.
— Търся Уес. Тук ли е?
Бях се обадил в съюза на филмовите актьори да попитам за адреса му. С цел да се запази личния живот на актьорите, понякога Съюзът предоставя само името и телефонния номер на агента, който представлява актьора, но идеята, която се въртеше в ума ми, бе толкова примамлива, че точно сега никак не ми се искаше да си късам нервите, преговаряйки с някакъв агент.
Имах късмет. От Съюза ми дадоха адреса. Мястото се намираше в каньона на север от Холивуд. Прашен, лъкатушещ път водеше към неизмазана къща с открита веранда, подпряна на дървени стълбове и половин дузина стари коли отпред, паркирани редом с пясъчно бъги и мотоциклет. Виждайки тези таратайки, аз се почувствах неловко в моето порше. На стъпалата седяха две момчета и едно момиче. Момичето беше с късо подстригана коса, а тази на момчетата стигаше до раменете. Те бяха само по шорти и сандали. Гърдите на момичето бяха кафяви като индийско орехче. Тримата гледаха право през мен. Очите им ми изглеждаха големи и странни.
Повторих въпроса си.
Момичето попита въпросително:
— Уес? Мисля, че е… отзад — допълни с пиянски глас.
— Благодаря — отвърнах любезно, но се уверих, че ключът за поршето е в джоба ми, преди да се отправя през пясъка покрай пелиновите храсти, за да заобиколя къщата.