Отзад също имаше веранда. Когато завих зад ъгъла, го видях да стои там, облегнат на парапета, и да гледа с присвити очи към подножието на хълма.
Опитах се да потисна изненадата си. Отблизо Уес още повече приличаше на Дийкън. Слаб, напрегнат, хипнотичен. На около двайсет и една, същата възраст, на която Дийкън бе направил първите си стъпки в киното. Чувствителен, мрачен, сякаш страдаше от тайна мъка. Но също така и внушаващ усещането за човек, който веднъж е бил емоционално наранен и никога повече няма да допусне това да се повтори. Не беше висок и определено бе слаб, но от него се излъчваше такава енергия, че те караше да го възприемаш като едър и силен. Дори облеклото му ми напомняше за Дийкън. Ботуши, избелели джинси, дънкова риза с навити ръкави и пакет цигари, тикнат в подгъвката на един от тях. На главата си бе нахлупил леко смачкана шапка „Стетсън“, чиято периферия отстрани бе извита нагоре.
Естествено актьорите обичат да позират. Убеден съм, че дори не отиват в банята, без да покажат на въображаемата камера прекрасния си профил. А позата на това облегнато на парапета момче, вперило мрачен поглед в подножието на хълма, определено бе фотогенична.
Обаче имах чувството, че това не беше поза. Дрехите му не изглеждаха съзнателна имитация на тези на Дийкън. Носеше ги съвсем естествено. А и смръщеното му изражение не изглеждаше преднамерено. Бях достатъчно дълго в бизнеса, за да мога да преценя. Стойката и облеклото му бяха напълно естествени. Това е терминът, който използваха за победителите в този бизнес. Той бе естествен.
— Уес Крейн? — попитах аз.
Младежът се обърна и погледна надолу към мен. Най-накрая се усмихна:
— Защо не?
Имаше лек провинциален акцент. Като Дийкън.
— Аз съм Дейвид Слоун.
Той кимна.
— Името говори ли ви нещо?
Уес вдигна рамене.
— Звучи ми ужасно познато.
— Сценарист съм. Аз написах „Нарушени обещания“ –филма, в който току-що завършиха снимките ви.
— Сега си спомням името. От сценария.
— Бих искал да поговорим.
— За какво?
— За друг сценарий — подадох му папката. — В него има една роля, която мисля, че ще ви заинтересува.
— Значи сте и продуцент?
Поклатих отрицателно глава.
— Тогава защо идвате при мен? Дори и да харесам ролята, това няма да ни е от голяма полза.
Замислих се как да му обясня.
— Ще бъда откровен. Що се отнася до воденето на преговорите, това е една голяма грешка, но съм уморен от глупости.
— Наздраве! — Той вдигна кутия с бира до устата си.
— Гледах вчерашните ви снимки тази сутрин. Хареса ми онова, което видях. Много. Това, което искам от вас, е да прочетете сценария и да ми кажете дали искате ролята. Ако се ангажирате да я изиграете под моя режисура, ще се обърна към някоя студия за финансова помощ. Но това е условието. Няма да получите ролята, ако аз не съм режисьорът. И аз няма да режисирам филма, ако вие не играете главната роля.
— Какво ви кара да мислите, че те ще ме приемат?
— Съпругата ми има някакво предчувствие.
Уес се разсмя.
— Хей, аз съм безработен. Ако някой ми предложи работа, приемам. Защо трябва да ме е грижа кой е режисьорът? Какъв си ми ти на мен?
Сърцето ми се сви.
Той си отвори друга бира.
— Знаеш ли какво? Аз също не обичам глупостите. — В очите му проблесна дяволито пламъче. — Разбира се, какво имам да губя? Остави ми сценария.
Телефонният ми номер беше записан отпред на папката. На другия ден следобяд той ми звънна.
— Относно твоя сценарий. Ще ти кажа същото, което каза за играта ми. Харесва ми. Много.
— Той се нуждае от доизглаждане.
— Само там, където най-добрият приятел на момчето е убит. Героят не би говорил толкова много за онова, което чувства. Фактически той не би казал нито дума. Няма да има сълзи. Нито изблици на гняв. Това е момче, което се владее. Нужно е само да затвори очи. Това казва всичко. То гледа надолу към приятеля си, който лежи на земята. Взема пистолета му М-16. Обръща се към двореца. Публиката ще започне да аплодира. Тя ще разбере, че то ще разпердушини хапльовците.
В повечето случаи, когато актьорите започнат да правят предложения, коремът ме присвива. Те толкова се увличат от ролята си, че забравят логиката на сюжета. Искат повече реплики. Искат да изтъкнат толкова много своята роля, че всички останали във филма да изглеждат слаби и незначителни. А сега този актьор искаше да се елиминира дългия му монолог. Той мислеше за филма, а не за себе си. И беше прав. Този монолог винаги ме беше притеснявал. Бях го написал по десет различни начина и още не бях открил какво не му достигаше.